Гавин падна тежко на стъпалата. Дарби извика и отстъпи ужасено назад. Ушите й пищяха от изстрела, чуваше викове, виждаше хора да сочат нещо. Мъжът с пистолета тичаше бързо към редицата магазини и тълпата пред тях. Някакъв здравеняк с камера викаше след него. Дарби видя как след миг убиецът изчезна. Може и да го беше срещала преди, но сега в главата й бе хаос. Тя се разписка истерично.
— Той има пистолет! — извика една жена близо до кораба и тълпата се отдръпна от Гавин, който се бе надигнал на четири крака и държеше малък пистолет в дясната си ръка. Заклати се безпомощно напред-назад като бебе, което се опитва да пълзи. От брадата му струеше кръв и се стичаше на локва под лицето му. Главата му се люлееше досами дъските. Очите бяха затворени. Той се придвижи напред няколко педи и сега коленете му бяха в тъмночервената локва.
Струпалите се наоколо хора се отдръпнаха още по-назад, ужасени от гледката, която представляваше този смъртно ранен човек, борещ се с неизбежния край. Той се заклати и се люшна отново напред, не знаеше къде отива, но искаше да се движи, да живее. Започна да крещи, да вие високо от болка на непознат за Дарби език.
Кръвта изтичаше, струеше от носа и брадичката му. Стенеше на своя странен език. Двама моряци от екипажа на кораба стояха до стълбата, но не смееха да мръднат. Пистолетът ги притесняваше.
Една жена заплака, след нея друга. Дарби отстъпи още крачка назад.
— Египтянин е — каза дребна мургава жена. Новината не направи никакво впечатление на тълпата, която беше като хипнотизирана.
Той залитна напред и се хвърли към края на пътеката. Пистолетът падна във водата. Мъжът се свлече по корем, а главата му увисна надолу и почти докосна водата. Разнесоха се викове и двама полицаи се спуснаха към него.
Стотина души се заблъскаха напред да видят умрелия. Дарби продължи да отстъпва, после успя да се промъкне през стълпилите се любопитни. Ченгетата щяха да задават въпроси и тъй като не можеше да им отговори, предпочиташе да не приказва. Чувстваше се слаба, нужно й бе да седне, да помисли. Навътре имаше ресторант за морски деликатеси. На обяд винаги беше пълен, но тя намери тоалетните, заключи вратата и седна на чинията.
Малко след като се стъмни, напусна ресторанта. Хотел „Уестин“ се намираше на две преки оттук и тя се надяваше да стигне до него, без някой да я застреля на тротоара. Беше с други дрехи, върху които бе облякла нов черен шлифер. Омръзна й да харчи толкова пари за дрехи, които ще хвърли. Беше й писнало от много неща.
Стигна до хотела на един дъх. Свободни стаи нямаше, тя седна в добре осветеното фоайе и прекара около час на чаша кафе. Беше време да се бяга, но не биваше да се действа прибързано. Трябваше да помисли.
А може би мислеше прекалено много. Може би сега я вземаха за прекалено мислеща и действаха по съответния начин.
Тя излезе от хотела, стигна до Пойдрас и махна на едно такси. На кормилото се беше свил възрастен негър.
— Трябва да ида до Батън Руж — каза тя.
— За бога, кукло, това е много път.
— Колко? — попита бързо тя.
Той се замисли за миг.
— Сто и петдесет.
Тя се плъзна на задната седалка и хвърли две банкноти през облегалката.
— Ето ти двеста. Карай колкото можеш по-бързо и гледай в огледалото. Може да ни следят.
Той изключи брояча и набута парите в джобчето на ризата си. Дарби легна на задната седалка и затвори очи. Не беше особено интелигентен ход, но с правене на много сметки далеч не се стигаше. Старецът караше бързо и след няколко минути бяха на магистралата.
Пищенето в ушите й беше спряло, но все още чуваше изстрела и го виждаше да се люлее напред-назад на четири крака, мъчейки се да поживее още един миг. Томас го бе нарекъл веднъж холандеца Верхик, но после беше казал, че спрели да му викат така, след като завършили университета и станали сериозни адвокати. Холандецът Верхик не беше египтянин.
Бе успяла да зърне убиеца му, докато бягаше. Сякаш й беше нещо познат. Той бе хвърлил един поглед надясно, докато тичаше, и нещо в главата й прещрака. Но тогава тя пищеше и беше в истерия, и всичко бе като в мъгла.