По тротоара имаше твърде много хора. Той се насочи към Шесто авеню и забърза още повече. Изгаряше от нетърпение и колкото и да се мъчеше да се владее, възбудата от предстоящата среща ставаше все по-силна. По телефона бе говорила хладнокръвно и логично, но той бе усетил някаква следа от страх и несигурност зад всичко това. Тя е просто една студентка по право и може би не знае какво върши, и вероятно до седмица ще е мъртва, ако не и по-скоро, но при всички положения играта ще се играе по нейния начин. Дръж се, сякаш те следят, бе заповядала тя. След като е оцеляла седем дни, гонена от кръвожадни псета, той просто трябвало да прави каквото му се казва. Ако обичал.
Инструктирала го бе да се шмугне в хотел „Сейнт Мориц“ на ъгъла на Шесто авеню и той това и направи. Бе му запазила стая на името на Уорън Кларк. Той плати в брой и се качи с асансьора до деветия етаж. Трябваше да чака. Ще седиш и ще чакаш, бе казала тя.
Той стоя до прозореца в продължение на цял час. Сентръл Парк под него бавно потъваше в мрак. Телефонът иззвъня.
— Мистър Кларк? — запита женски глас.
— Да.
— Аз съм. Сам ли дойде?
— Да. Къде си?
— Шест етажа по-горе. Вземи асансьора до осемнайсетия, после слез пеш до петнайсетия. Стая 1520.
— Добре. Сега ли?
— Да. Чакам те.
Той си изми зъбите отново, приглади косата си и десет минути по-късно застана пред стая 1520. Чувстваше се като второкурсник на първата си среща. Не се беше вълнувал така от последния футболен мач в гимназията.
За бога, той е Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“ и е тръгнал да разследва поредната си история, а тя — тя е само една жена. Я се стегни, приятелю.
Грей почука и зачака.
— Кой е?
— Грантам — отвърна той.
Ключът щракна и тя бавно отвори вратата. Косата я нямаше, но Дарби се усмихна и момичето от корицата на „Вог“ застана пред него и стисна здраво ръката му.
— Влез.
После затвори и заключи след него.
— Искаш ли нещо за пиене?
— С удоволствие. Какво имаш?
— Вода с лед.
— Чудесно. Почерпи ме една чаша.
Тя отиде в малката дневна, където телевизорът работеше без звук.
— Ела тук — извика го Дарби.
Той остави чантата си на масата и седна на дивана. Тя стоеше до барчето и за секунда той се възхити на тесните джинси. Без обувки. Прекалено широк памучен пуловер, яката на една страна, отдолу се виждаше презрамката на сутиена.
Подаде му чашата с вода и седна на един стол до вратата.
— Благодаря — рече той.
— Ял ли си? — запита тя.
— Не ми каза такова нещо.
— Извинявай — засмя се тя. — Много ми се струпа напоследък. Хайде да хапнем нещо тук.
Той кимна и й се усмихна.
— Чудесно. Поръчай каквото искаш.
— Умирам за мазен сандвич със сирене, пържени картофи и студена бира.
— Идеално.
Тя вдигна слушалката и поръча храната. Грантам отиде до прозореца и загледа светлинките, пълзящи по Пето авеню.
— Аз съм на двайсет и четири. Ти на колко си години? — Бе седнала на дивана и отпиваше от ледената вода.
Той се настани на стола най-близо до нея.
— На трийсет и осем. Един път женен. Разведен преди седем години и три месеца. Без деца. Живея сам с една котка. Защо избра тоя хотел?
— Имаше свободни стаи и аз ги убедих, че е важно да платя в брой и да не показвам никакви документи. Харесва ли ти?
— Не е лош. Малко е поостарял.
— Не сме тръгнали на почивка, нали знаеш?
— Добре де, не е лош. Колко време смяташ да изкараме тук?
Наблюдаваше го внимателно. Преди шест години бе публикувал книга с репортажи и макар че беше изчерпана, тя успя да намери един екземпляр в градската библиотека в Ню Орлиънс. Сега изглеждаше шест години по-възрастен от снимката на корицата, но явно с годините ставаше по-хубав. Особено с тия леко посребрени слепоочия.
— Не знам ти колко ще останеш — каза тя. — Моите планове се променят всяка минута. Може да видя някого на улицата и да отлетя за Нова Зеландия.
— Кога напусна Ню Орлиънс?
— Понеделник вечерта. Взех такси до Батън Руж — там лесно биха могли да ме проследят. После самолет до Чикаго, където си купих билети за четири различни града, включително и Бойси, където живее майка ми. Хванах самолета за Ла Гуардия в последната минута. Струва ми се, че никой не ме проследи.