— Защо?
— Всеки телефонен разговор оставя следи.
— Стига, Дарби. Позволи ми и аз да свърша нещо.
— Ти си ме шпионирал.
— Само малко предварителна информация, това е всичко.
— Повече няма да го правиш, ясно ли е? Ако искаш да научиш нещо от мен, просто попитай. Ако кажа не, не рови по-нататък.
Грантам сви рамене. Съгласен. Да забравим косата. Преминаваме към не толкова деликатни неща.
— И така, кой е подбрал Розенбърг и Дженсън? Матис не е юрист.
— Розенбърг е ясен. Дженсън е писал малко по въпроси, засягащи околната среда, но гласуваше твърдо против всякаква нова проучвателна дейност. Така че ако наистина има нещо общо между тях, то това е защитата на природата.
— И ти мислиш, че Матис сам е стигнал до това?
— Разбира се, че не. Някой гаден и зъл юридически мозък му е представил девет имена. Той има хиляда адвокати.
— И нито един във Вашингтон?
Дарби вдигна брадичка и смръщи вежди.
— Какво?
— Няма нито един адвокат във Вашингтон, така ли?
— Не твърдя такова нещо.
— Каза, струва ми се, че юридическите фирми били главно от Ню Орлиънс и Хюстън, и други градове. Не спомена Вашингтон.
— Много прибързваш — поклати глава Дарби. — Сещам се поне за две вашингтонски фирми, на които се натъкнах. Едната е „Уайт и Блазевич“, много стара, мощна и богата, крепост на републиканците, с четиристотин адвокати.
Грей се наведе рязко напред.
— Какво ти стана? — запита тя.
Той изведнъж скочи на крака, отправи се към вратата, после се върна.
— Това май ще пасне. Може би това е разковничето, Дарби.
— Слушам те.
— Чуваш ли, Дарби?
— Казах ти, че чувам.
Той застана до прозореца.
— Добре, значи миналата седмица някакъв адвокат от Вашингтон ми се обади три пъти по телефона. Представи се като Гарсия, но това не е истинското му име. Каза, че знае нещо и е видял нещо, свързано с Розенбърг и Дженсън, и че много иска да ми го съобщи. Но се уплаши и изчезна.
— Във Вашингтон има един милион адвокати.
— Два милиона. Но аз знам, че работи в частна фирма. Сам почти си го призна. Беше искрен и много се страхуваше, мислеше, че го следят. Питах го кои са те и той, естествено, не ми отговори.
— Какво стана с него?
— Бяхме си определили среща за миналата събота сутринта, но се обади по-рано и каза, че няма да стане. Имал жена и добре платена работа и нямало смисъл да рискува. Струва ми се, че разполага с копие от нещо, което искаше да ми покаже. Макар че сам нищо не спомена.
— Той би могъл да потвърди информацията ти.
— Ами ако работи в „Уайт и Блазевич“? Изведнъж стеснихме избора до четиристотин адвокати.
— За иглата и копата сено чувал ли си?
Грантам грабна чантата си, зарови в някакви книжа и, хоп, измъкна една черно-бяла снимка, дванайсет на осемнайсет.
— Ето го мистър Гарсия! — хвърли я в скута й той.
Дарби се взря в лицето пред нея. Беше излязло съвсем ясно. Мъжът вървеше по претъпкан с хора тротоар.
— Както разбирам, не е позирал специално за нея, нали?
— Е, не съвсем. — Грантам крачеше напред-назад.
— Тогава откъде я имаш?
— Никога не разкривам източниците си.
— Плашиш ме, Грей Грантам — плъзна я тя на масичката и потърка очи. — Тук нещо ми намирисва на мръсно. Кажи ми, че не е някоя мръсотия.
— Е, има съвсем малко мръсотийка, така де. Хлапакът използваше един и същи уличен телефон, а това е грешка.
— Да, знам. Това е грешка.
— А аз исках да разбера как изглежда.
— Попита ли го дали желае да го снимат?
— Не.
— Тогава си постъпил възможно най-гадно.
— Добре де, възможно най-гадно. Но тъй или иначе го сторих, ето я снимката и тя може да се окаже нашата следа към Матис.
— Нашата ли?
— Да, нашата. Мислех, че искаш да разобличиш Матис.
— Така ли казах? Искам да си плати, но май ще предпочета да го оставя на мира. Покрай него станах религиозна, Грей. Толкова кръв видях напоследък, че ще ми държи дълго време. Ти поеми топката, ако искаш, и давай нататък.
Той не чу последните й думи. Беше зает да кръстосва стаята от прозореца до барчето и обратно.
— Ти спомена две фирми. Коя е другата?
— „Брим, Стърнс и не знам си кой“. Нямах възможност да ги проверя. Малко е странно, защото нито една от тях не е регистрирана като защитник на процеса, но и двете, особено „Уайт и Блазевич“ непрекъснато се появяваха, докато работех по досието.