— Колко е голяма тая, втората?
— Мога да проверя утре.
— Колкото „Уайт и Блазевич“ ли е?
— Съмнявам се.
— Помъчи се да отгатнеш. Колко голяма?
— Двеста адвокати.
— Добре. Значи стигнахме до шестстотин адвокати в две фирми. Ти си юристка, Дарби. Как можем да открием Гарсия?
— Не съм юристка и не съм частен детектив. Ти си журналистът, който прави разследвания. — Не й хареса това „ние“.
— Да, ама аз никога не съм влизал в такава кантора, като се изключи разводът.
— Тогава си голям късметлия.
— Как можем да го намерим?
Тя взе отново да се прозява. Говореха вече три часа и беше изтощена. Можеха да продължат и сутринта.
— Не знам как да го намерим, пък и, честно казано, не съм мислила по въпроса. Нека сега да поспим, а утре ще ти обясня.
Грантам изведнъж се укроти. Дарби се изправи, отиде до бара и си наля чаша вода.
— Да си прибера нещата — завдига лентите от масата той.
— Ще ми направиш ли една услуга? — попита тя.
— Може би.
Дарби замълча за миг, после погледна към канапето.
— Ще имаш ли нещо против да спиш тук тая нощ? Искам да кажа, не съм спала като хората от доста време насам, а имам нужда от почивка. Ще бъде, тъй де, ще ми е приятно да знам, че си тук.
Той преглътна с мъка и погледна канапето. И двамата погледнаха натам. Беше не повече от метър и петдесет и не изглеждаше никак удобно.
— Естествено — прие удара мъжки той.
— Малко ме е страх, нали разбираш?
— Разбирам.
— Хубаво е да има някой като теб наблизо — примигна мило тя и Грей се разтопи.
— Нямам нищо против — заяви той. — Бъди спокойна.
— Благодаря.
— Заключи вратата, скачай в леглото и приятни сънища. Аз съм тук и всичко ще е наред.
— Благодаря. — Тя кимна и се усмихна лъчезарно, после затвори вратата към спалнята.
Той се заслуша. Тя не я заключи.
Грей Грантам седеше на канапето в мрака и се взираше в нейната врата. Малко след полунощ задряма, после заспа. Коленете му почти опираха брадичката.
31
Нейният шеф беше Джаксън Фелдман, главният редактор, и това тук беше нейна територия и тя нямаше намерение да търпи никакви щуротии от никого, освен от мистър Фелдман. Особено пък от някой нахален хлапак като Грей Грантам, който бе застанал пред вратата на мистър Фелдман като същински доберман. Тя го унищожи с поглед, а той й се озъби и това продължаваше вече десет минути, откакто шефовете се събраха вътре и затвориха вратата. Не знаеше защо Грантам чака отвън. Но това тук беше нейна територия.
Телефонът й иззвъня и Грантам изрева:
— Никакви разговори!
Тя мигом почервеня и чак зяпна от изумление. После вдигна слушалката и след минута заяви:
— Съжалявам, но мистър Фелдман има съвещание. — Впи унищожителен поглед в Грантам, който клатеше глава, сякаш я предизвикваше. — Да, ще му предам да ви се обади веднага щом се освободи. — Тя затвори.
— Благодаря! — каза Грантам и това я завари неподготвена.
Беше готова да му се сопне с нещо гадно, но неговото „Благодаря!“ просто й затвори устата. Той й се усмихна. И това я вбеси още повече.
Беше пет и трийсет, време да си тръгва, но мистър Фелдман я бе помолил да остане. А оня още й се хилеше, застанал до вратата на някакви си два-три метра от бюрото. Никога не бе харесвала Грей Грантам. Но в края на краищата малко хора в тоя вестник наистина й харесваха. Появи се един от стажантите в редакция „Новини“ и се насочи към вратата, но доберманът му препречи пътя.
— Извинявай, но сега не можеш да влезеш — заяви Грантам.
— И защо да не мога?
— Имат съвещание. Остави си нещата при нея. — Той посочи секретарката, която мразеше да бъде сочена с пръст и да бъде споменавана просто като „нея“. Беше тук от двайсет и една години.
Младокът обаче не се даваше така лесно.
— Нямам нищо против. Но мистър Фелдман ми нареди да донеса тук тези материали точно в пет и трийсет. Сега е точно пет и трийсет, аз съм тук и материалите също.
— Слушай, всички се гордеем с теб. Но сега не можеш да влезеш, разбираш ли? Просто остави нещата си при тази любезна дама ей там. И утре е ден. — Грантам застана неподвижно пред вратата. Изглеждаше готов за бой, ако хлапето продължеше да настоява.