— Тук е — рече Дениз.
Беше облечена в тъмночервена ленена рокля без ръкави, която разкриваше силни ръце.
— Тук ли? — повторих.
— Да, сър. Ако искате да оставите съобщение, ще предам на мистър Делрой да ви се обади.
— Това е само пощенска кутия, така ли?
— И телефонна служба. Занимаваме се и със сметките.
— Аха.
— Какво „аха“?
— Така казват детективите, като се натъкнат на следа.
— Вие детектив ли сте?
— Тъкмо бях започнал да се питам. Предполагам, няма да можете да ми кажете имената на клиентите им.
— Не, сър, съжалявам. Надявам се, разбирате защо е необходимо да проявяваме дискретност по отношение на клиентите.
— Естествено.
— Вие наистина ли сте детектив?
— Да.
— От полицията в Атланта?
— От Бостън. Частен детектив.
— Частно ченге? — В гласа на Дениз прозвуча възторг. — От Баастън?
— Ей, аз подигравам ли се на акцента ти?
Дениз ме дари с усмивка.
— Какво говориш, миличък, ние, тукашните, нямаме акцент.
— Да, бе.
Огледах кантората. Прозорецът зад бюрото на Дениз гледаше към открит паркинг. От мястото си видях предницата на кола, която приличаше на „Хонда Прелюд“. Пуснах в действие омайващата усмивка на търговски пътник.
— Щом така и така съм тук — рекох, — искаш ли да проверя охранителната ви система? Мога да ви предложа добра цена за един от най-новите модели.
— Не, благодаря. Тук се чувствам в пълна безопасност.
— Имах предвид алармена система. За да пази офиса през нощта.
— От какво? За да не влезе някой да открадне кламерите ли?
— Е, просто предполагах, че все имате някаква. Мога и само да я модернизирам, колкото да си покрия разноските по пътуването.
— Тук нямаме алармена система — заяви тя.
— Мога да ви монтирам и чисто нова — настоях аз. Не се отказвах лесно.
— Ама че сте изнудвач!
— Е, не се сърдете, поне се опитах да изкарам нещичко. Ако не открия „Секюрити Саут“, няма и да ми платят.
Дениз се усмихна. Усмивката напълно я преобразяваше.
— Не ви се сърдя, но нямам нужда от онова, което предлагате.
— Не сте първата жена, която изтъква именно този аргумент.
— Сигурно. Ако желаете да оставите съобщение за мистър Делрой, ще се погрижа да го получи.
— Мистър Делрой?
— Да, сър, това е шефът. Искате ли да оставите съобщение за някой друг?
— Не — отвърнах, — съобщение няма да има.
— Нищо повече не мога да направя.
— Аз също заявих с не по-малко лъчезарна усмивка, отворих вратата и пристъпих в жаркия пек на път към колата.
35
В Атланта живеят по-малко хора, отколкото в Бостън, но градът е център на по-обширен район и затова изглежда по-голям. Намирах се в квартала Бъкхед, на север от Атланта, където живееше губернаторът, сред просторни морави, скъпи къщи, амбициозни гласоподаватели и десетина отлични ресторанта. Един от тези ресторанти, „При Пано и Пол“, се намираше недалеч от имението на губернатора, в малък търговски център на Уест Пейсис Фери Роуд. Беше 5:35 часът, когато влязох вътре. Все още имаше свободни маси. Поръчах си мартини с водка „Абсолют“ и пържена опашка от омар и се постарах да изглеждам като човек, който предпочита да вечеря сам в шикозни ресторанти.
Ако Джон Делрой бе шефът на охранителна фирма, чиято дейност се координираше от картотеката на бюрото за бизнес услуги „Бела“, то тогава колко голяма беше тая фирма и защо шефът й работеше на пълен работен ден като охранител в някаква къща? Защо не го открих в някакъв лъскав офис с просторна приемна да се разпорежда с клиенти и да бърза за заседанието на поредния съвет за борба с престъпността или да обядва в „Риц-Карлтън“ с високопоставен колега англичанин?
Отказах се от второ мартини, изядох си опашката на омара, платих сметката и отново се качих в колата. Часовникът показваше седем без двайсет. Върнах се до кантората на „Бела“ и паркирах зад сградата няколко минути след седем. Задната врата, която ме интересуваше, трябва да бе третата надясно. Излязох от колата, извадих кутията с инструменти от багажника и се приближих към вратата. Посрещна ме заключалка с пружина отвътре, ала откакто бе монтирана, рамката се бе изметнала леко, откривайки достатъчно голям процеп. Сложих си ръкавиците, с които обикновено си служа на някое местопрестъпление, завъртях топката и я фиксирах в това положение с помощта на здрава лепенка. С ножче за гипс безуспешно се опитах да избутам езичето. Върнах ножчето в кутията и посегнах към плоския лост. Не се мяркаше жива душа. Пъхнах извития край на желязото в пролуката и отворих. Вдигна се шум, когато винтовете изскочиха от гнездата си, но който и да го бе чул, не му обърна внимание. Никой не дотича. Махнах лепенката, вдигнах кутията, влязох и затворих вратата. Бравата бе увиснала на последния винт. Приближих се до кантората. Навън още бе светло, но вътре не успявах да разчета надписите по папките, тъй че извадих фенерче от кутията, задържах го в шепа и се заех да чета. Дениз очевидно бе подреден човек. Папките бяха класирани по азбучен ред, тъй че много бързо открих „Секюрити Саут“.