- Точен си - отвърна му тя, отдръпвайки се леко назад.
Хвана го за ръката и тръгнаха към Калето. Траян усещаше миризмата на борова смола, която се носеше от нея, примесена с тънкия дъх на карбол. Опита се отново да я прегърне, но тя увеличи разстоянието между тях.
- Трябва ли да ходим до Калето? - попита той. - Навсякъде е пустош!
- Кой сега е нетърпелив? - засмя се тя.
- Къде е докторът? - сети се Траян. - Да не ни причака зад някое дърво?
- Не се страхувай! - засмя се жената.
- Не се страхувам - изпъчи гърди Траян. - Просто ми е интересно как...
- Спи - прекъсна го Емилия. - Докторът само спи.
- Сигурно е луд!
- Не е луд - рязко каза жената и спря. - Защо трябва да е луд?
- Ако имах жена като теб, не бих спал дори и миг!
- Ще видим и теб - закачливо отвърна тя и леко го погали по бузата.
- Не ме мъчи повече! - изпъшка той.
- Още сто метра... - отвърна тя и тръгна бързо напред.
Траян погледна нагоре, но луната му се присмиваше открито. Усети, че ще се пръсне от желание. Побърза по пътечката и едва не се сблъска с каменната стена.
- Отзад - чу приглушен гласът на Емилия.
Той мина от другата страна на стената. А това, което видя, го накара да се съблече в движение. Емилия стоеше права в огнен кръг, образуван от запалени свещи близо до каменния зид.
Бе гола, а дрехата й бе захвърлена небрежно извън кръга. С ръце придържаше косите си високо над главата. Леките движения на тялото й допълваха усещането за огнена лава, която тръгва от косите и се спуска надолу към земята. Върху мраморнобялата й кожа трептяха отраженията от оранжевите езичета на свещите.
- Богиня си - прошепна Траян и премина огнената граница.
- Бъди като мен - отговори му тя, приплъзна се към него и впи устните си в неговите.
Жената започна бавно да слиза надолу, без да отделя устните си от неговите, докато и двамата се намериха на земята. Тя леко го бутна назад, Траян я разбра и легна по гръб. Емилия го възседна и започна бавно да се извива над него.
- Ще свърша - изпъшка той.
- Недей - отвърна тя и леко се надигна.
- Не бягай - прошепна той, а тялото му продължи да се надига в синхрон с любовната игра.
Светлината се увеличи, той отвори очи и видя, че Емилия е отново над него. Пареща капка парафин падна върху гърдите му. Усети едновременно и болка, и удоволствие. Любовният ритъм отново ги залюля, но всеки път, когато Траян усещаше, че ще се изпразни, капчица парафин спираше за миг края и удължаваше удоволствието.
Когато Траян усети надигащия се оргазъм на Емилия, избухна и той.
После разпери ръце и крака настрани и си спомни за Витрувианския човек на Леонардо. Дали и той е изпитвал същото блаженство? Клепачите му натежаха.
Пареща болка в лявата му ръка го върна към действителността. Траян се надигна и видя, че си е изгорил ръката на пламъка на една от свещите. Нямаше значение. Отново се отпусна назад и едва сега усети камъчетата, които се бяха впили в гърба му. Стана и се огледа.
Емилия си беше отишла.
79
Стори му се като тихо кучешко ръмжене. Ето пак. Максим Балабана се надигна от леглото. Сега ясно чу натрапчивото бръмчене на стационарния телефон откъм коридора.
Когато вдигна слушалката, чу приглушен глас:
- Балабане, ела веднага на Калето.
Щрак. Връзката прекъсна. Сигурно Вампора е открил Милко, помисли си той. Облече се тихо, откачи пушката и се измъкна навън. Прекрачи дворната порта, спъна се и тихо изруга. Пак ли? Металното дрънчене в краката му го подразни. Наведе се и съзря нови оранжеви конуси. Единият, в който се спъна, се бе претърколил на метър от вратата. Грабна ги и ги сложи до другите два, които намери предишните дни. Отново изруга.
Тази вечер не успяха да хванат убиеца. Полицаите си тръгнаха по тъмно, като ги предупредиха да не плашат заподозрения. Щели да проверят отпечатъците по Стелината пушка и едва тогава щели да разговарят с новия овчар. Не им се хванаха на приказките. Двамата с Вампора стояха до късно пред дома на Милко, но той така и не се появи. Накрая Балабана си тръгна, Вампора се поколеба, но реши да изчака новия овчар до полунощ. Явно сега Вампора го е открил и се нуждае от подкрепление.
При тази мисъл Балабана забърза към Калето. Когато наближи, видя светлина откъм другата страна на зида. Надникна зад камъните и се изненада. Траян гасеше свещи, припикавайки ги. Горският се притаи в сянката на зида, а след малко покрай него на бегом мина младият мъж. Дори не ме усети, помисли си Балабана за внука на Златоуста Бенда. Утре ще го разпитат що дири посред нощ из руините. Да не е копал?