- Защо ме повика тогава на Калето?
- Не съм те викал. Дори не знам ти какво правеше там!
- Обади ми се по телефона и ми каза, че ме чакаш на Калето. - Горският говореше спокойно, но не отделяше поглед от съученика си.
- Не съм ти звънял - повиши глас Вампора. - На, виж! - Той извади мобилния си телефон и го подаде на Балабана.
- Звъня ми на стационарния телефон.
- Откога не съм ти звънял по него!
- Помислих, че си открил Милко.
- Той те откри - прошепна Вампора. - Ако не беше пришълецът, вече да си предал богу дух!
- Не разбирам...
- Аз ти звъннах, Милко се обади от твоя телефон и те спаси.
- Нали той е убиецът? - изненада се Балабана.
- И аз не знам вече кой е... - въздъхна Вампора. - После ще говорим!
След малко положиха ковчега до гроба, а хората се наредиха наоколо. Вампора се сети, че не е написал нито ред, за да изпрати съученика си. Но трябваше да каже няколко думи. Започна плахо, но разбра, че всичко, което казва, идва от сърцето му:
- Тъжно е, когато приятелите ти напускат този свят един по един... И то в толкова кратък срок... - Той пое дъх и продължи. -Бончо е мой приятел, откакто се помня... Въпреки прякора си не можеше да се бие, както правехме аз и Балабана... Не измисляше весели истории, както Коко Хлопката, не беше буен като Щурата Стела... Дори си беше плашлив, но никому не е сторил зло... Бончо Гладиатора знаеше повече от нас за света и хората... Той съхрани за поколенията историческата памет на Кралево... И го направи, без да очаква награда или похвала... Защото притежаваше духа на възрожденски учител... Вие, неговите ученици, сте наясно... Иначе нямаше да сте тук в този скръбен ден... - Вампора огледа присъстващите, които вече подсмърчаха. И него нещо го задавяше, но трябваше да довърши. - Бончо Гладиатора преди дни ми каза, че е хубаво, ако има кой да те изпрати... Тогава не го разбрах, дори му се скарах... Сега съм наясно, че този от нас, който остане последен, че бъде нещастен на този свят... Но той ще бъде щастлив, когато пристъпи прага на отвъдното, защото приятелите му ще го чакат там с нетърпение...
Велизар Вампора не издържа и отстъпи назад. Не чу нищо от думите на другите опечалени. Едва когато Балабана го дръпна за ръкава, дойде на себе си. Двамата заредиха пушките, изчакаха хората да се отдръпнат и стреляха в небето.
Малко след тях се чу трети изстрел. Не му обърнаха внимание. После изстреляха по още два изстрела. Стори им се, че ехото оттекна чак до Калето и се разби в каменния му зид.
- Хубаво слово - изрече накрая Балабана. - Хвана ме за гушата... На Бончо Гладиатора щеше да му хареса...
- И на Щурата Стела - отвърна тихо Вампора. - Сигурно така искаше да говоря за Коко.
86
Полицаите ги чакаха под Пеещата круша.
- Чухте ли и другите изстрели? - попита ги Мишената.
- Не - отвърнаха почти едновременно Вампора и Балабана.
- Още някой стреля - продължи комисарят. - Ей оттам! - Той посочи с ръка към боровата гора.
- Тук повечето хора имат оръжие - отговори кметът.
- Но кой знае, че имате този погребален обичай? - попита този път Радо.
- Не е обичай... Отскоро стреляме - отвърна Вампора.
- От погребението на Коко... - обади се и горският.
Хората бавно минаваха покрай тях и продължаваха по пътя към Кралево. Подухваше лек ветрец и развяваше траурните кърпи. Приличаха на черните флагове, които поставяха на брега на морето при мъртво вълнение. Докато изчакваха множеството да се разпръсне, Вампора задъхано разказа събитията от тази нощ. Мишената само слушаше, но Радо записваше в тефтера си.
- Кого подозираш? - обърна се комисарят към Балабана.
- Софиянеца.
- Кого? - Вампора изненадано погледна приятеля си..
- Него видях последно на Калето.
- Но той гаси пожара в кръчмата - каза кметът.
- Сигурен съм, че Софиянеца беше на Калето - повтори Балабана.
- Може двете събития да са станали по различно време - намеси се Мишената. - Радо, запиши!
- Пиша, шефе - отвърна нервно младият полицай. - Какво правеше Софиянеца на Калето?
- Препикаваше едни свещи... - отговори горският и виждайки недуомяващите им погледи, поясни: - Да ги угаси.
- Свещи? - замисли се Радо.
- А Ели, дъщерята на Мазачо, подозира Траян, че е подпалил кръчмата - обади се отново кметът.
- Защо? - попита Мишената.
- Заради изгорената ръка.
- Сигурно е пострадал, преди да се сети да припикае свещите - засмя се Мишената.
- И все пак Софиянеца скри, че е ходил на Калето - продължи Вампора.
- Разрешение ли трябваше да ти иска? - подхили се комисарят.
- Не - замисли се кметът. - Сетих се! Когато го будех, той каза: „Пак ли?“