Някой заблъска по вратата на кръчмата. Ударите бяха силни и настоятелни. Пусна маркуча и се спусна към входа откъм двора.
- Къде хукна? - провикна се Мазачо от чардака.
- Да отворя.
- Поливай! Аз ще отворя - отговори баща й и слезе по стълбите.
Тя се върна в градината. Минавайки покрай нея, Мазачо просъска:
- Няма да пусна онзи непрокопсаник вътре!
- Аз бях виновна... - прошепна момичето.
- Всичко чух! И помня, много помня - закани й се с пръст баща й. - Никой не може да се държи така с дъщеря ми!
Ели се наведе и премести маркуча с вода в съседната вада. Мазачо влезе в кръчмата откъм вратата на двора. Тя изчака минута и се спусна след него. Мина покрай кухнята и се прикри зад бар плота, докато баща й отваряше другата врата откъм улицата. Вътре влезе един мъж на средна възраст, облечен с дънки и риза с къс ръкав. Той веднага попита:
- Ти ли си Адриан Русев?
- Аз съм. Защо?
- Тук е - обърна се към улицата мъжът. - Носете всичко!
- Какво става? - разтревожи се кръчмарят.
- Ако и ти не знаеш - засмя се мъжът.
Мазачо се показа през вратата и огледа улицата. Встрани от кръчмата бе спрял пикап, а от каросерията му слязоха двама мъже.
- Ели - извика той, - донеси пушката!
Момичето, без да се крие, хукна към къщата.
- Ко ти става бе, човек? - отстъпи назад мъжът. - Майстори ти водя, ремонт ще правим...
- Станала е грешка - отговори Мазачо. - Нямам аз пари за ремонт.
- Всичко е платено.
- От кого?
- Питай шефа - засмя се пак мъжът. - Аз само изпълнявам. Майстор съм!
- И какво ще ремонтирате?
- Всичко, каквото кажеш... - огледа се майсторът. - Стените ще боядисаме...
- Татко, дръж! - подаде му пушката Ели.
Мазачо я взе, но не знаеше какво да прави с нея.
- А, не така! - обиди се майсторът. - Не работя под дулото на оръжието!
- Кой ви изпрати? - настоятелно попита кръчмарят.
- Шефът, казах ти вече!
- От коя фирма сте? - сети се да попита Ели.
- „Крал Царски“.
- Фирмата на Коко Хлопката? - изуми се Мазачо.
- Но той е мъртъв! - добави Ели.
- Ами, мъртъв! - поклати глава майсторът. - Вчера ми се обади.
- Станала е грешка - промълви кръчмарят. - Той умря преди две седмици.
- Да бе! - засмя се отново мъжът. - Прекарал е и вас... Нали знаете какъв е майтапчия?
105
- А ако Софиянеца вече е вампирясал и той?
- Искаш да кажеш, че ни готвят клопка? - досети се Вампора, помисли малко и отсече: - Не вярвам.
- Защо?
- Не ни поканиха на гробището.
- А къде?
- В землянката.
- Че тя на гроб прилича бе! - възкликна горският.
- Вярно! - плесна се с юмрук по челото Вампора. - Обратно! - и направи кръгом.
- Къде сега? - изпъшка Балабана.
- Ти иди за чесъна и кола, аз ще взема от параклиса кръста и кандилото.
- Сложи повече тамян! - посъветва го приятеля му. - Къде ще се чакаме?
- До стобора на Глухата Марина... И побързай!
След десет минути отново се срещнаха и тръгнаха към землянката. Намираше се под една скала в горния край на Орташкото дере. Била е лисича бърлога, преди Коко да я дооформи. Имаше нар от пръти, дупка на тавана за дима. Двама души можеха да седнат върху нара.
Вампора и Балабана дори като деца не се събираха, а само надничаха отвън и завиждаха за дребния ръст на Коко и Бончо.
- Спомняш ли си този номер на Коко? - попита Балабана.
- Е, как!
- Няма да забравя... Беше май през лятото...
- Аха.
- В седми глас бяхме...
- Аха - все така разсеяно отвръщаше кметът.
- Вървим шестимата и изведнъж Коко изчезва... Вдън земя пропадна!
- И ни гледа сеира - ядно промърмори Вампора.
- А как ни лъжеше, че са се крили партизани вътре?
- Ама му вярвахме... Дотук беше! - изръмжа кметът.
- Само не разбрах кога я е изкопал - замисли се Балабана.
- Вътре ще го закопая! Там ще му е гробът!
- Тихо! - спря се горският, който вървеше напред. - Чувам нещо...
До тях долетя спонтанен смях.
- Коко лъже Софиянеца, а той му се връзва на акъла! - промърмори Вампора.
- То и ние не изоставаме... - поклати глава Балабана.
- Да нападнем, а! - предложи кметът.
- С кандилото или с пръта? - попита горският.