го направя и сама, но има известна опасност аурата ми да ме надвие и спонтанно
да се възпламеня. Ако вие с Цагаглалал сте до мен да ме подкрепяте, ще бъда в
безопасност.
– Софи – каза Цагаглалал много тихо, – направи го. Така е най-добре.
– Какво точно ще правиш? – попита момичето, което все още изпитваше
опасения.
– Ще обвия Никола в аурата си.
Софи се помъчи да се концентрира. Спомни си как Вещицата от Ендор я бе
обвила във въздух. Макар че по-рано не се бе замисляла върху това, сега осъзна,
че трябва да е било нещо повече от въздух. Зефания бе загърнала Софи в аурата
си и £ бе прехвърлила не само част от своите сили, но и знанията, и спомените си.
– Софи, нямаме много време – каза Пернел със следа от раздразнителност в
гласа. – Не мога да се справя сама.
– Софи – обади се с равен глас Цагаглалал. – Никола умира.
Макар че идеята все още не £ допадаше, Софи протегна дясната си ръка и
Пернел я улови. Хватката на Вълшебницата бе силна, а по пръстите и дланта £
имаше мазоли.
Софи мигновено усети прилив на спомени, които знаеше, че не са нейни, и я осени
мисълта, че именно затова не £ се искаше да позволи на Пернел да използва
аурата £. След събитията от последните няколко дни тя не вярваше напълно на
Вълшебницата. И макар че искаше да узнае много неща за Пернел, нямаше
желание да £ даде достъп до някои спомени, мисли и идеи, които Вещицата от
Ендор бе споделила с нея. Нямаше никаква съзнателна причина да ги крие. Но ако
събитията през последните няколко дни я бяха научили на нещо, то бе да вярва на
инстинктите си.
– Скарабеят, Цагаглалал – каза Пернел.
Софи се обърна и видя как леля Агнес вдигна издялания в невероятни детайли
скарабей от дървената полица и го задържа в шепи. В мига щом го докосна,
предметът засия с топла зелена светлина и бялата аура на Цагаглалал затрепка,
нашарена с нишки от ярко нефритенозелено. Скарабеят запулсира в изумрудено и
изведнъж всички следи от възрастта се свлякоха от старицата и тя отново бе
млада и необикновено красива. Бръмбарът запулсира отново и Цагаглалал се
върна към личността, която Софи познаваше като леля Агнес.
Софи погледна към жената и си спомни...
... Цагаглалал , седнала на една маса на шахматни шарки , срещу мъж със
златна маска върху половината си лице... само дето това не бе маска.
Плътта му се втвърдяваше в метал. В шепите му – едната от плът , другата златна – бе скарабеят. Той нежно го постави в дланите на
Цагаглалал и сви пръстите £ върху него.
– Ти си Цагаглалал – каза мъжът с дълбок , тътнещ глас. – Тази , която
наблюдава. Сега и навеки. Бъдещето на човеците е тук , в ръцете ти. Пази го
добре.
Софи премигна и видя...
... Цагаглалал , застанала пред две почти еднакви червенокоси и зеленооки
момичета : Ифа и Скатах. Те бяха облечени като воини , в
богато украсените
дрехи от еленова кожа на Великите равнини. Зад тях дим се издигаше над
огромно бойно поле , осеяно с труповете на създания , които не бяха нито хора , нито животни , а нещо по средата. Едно от момичетата , по -дребното , с
лунички по носа , пристъпи напред , за да вземе нефритения скарабей от
жената , която племето познаваше като Тази , която наблюдава. После се
обърна и го вдигна високо, и събраната армия извика името £: Скатах!
Софи гледаше как образите се местят и завихрят, докато...
... Ифа , облечена в черно и сиво , скочи през прозореца на една кула и пада в ров
с ледена вода. Точно преди да изчезне под гранитно -сивата повърхност , вдигна
нефритената фигурка, която току-що бе откраднала.
Софи осъзнаваше, че времето лети главоломно, месеци и години профучаваха за
секунди. Сега луничавото червенокосо момиче бе станало млада жена и...
... Скатах , облечена в кожа , тичаше през бамбукова гора , големи черни стрели
се сипеха около нея. В едната си ръка държеше закривен меч , а в другата –
скарабея. Ифа се носеше подире £, кършейки бамбука , начело на армия