синьокожи чудовища.
Спомените прииждаха, образите напираха един след друг, показвайки...
... Скатах , коленичила пред момче във фараонски одежди и протягаща ръце да
му предложи зеления нефрит.
... и пак Скатах , застанала над неподвижното тяло на същото момче. Ръцете
му бяха скръстени на гърдите и тя нежно измъкна скарабея от вкочанените му
пръсти. Поднесе го към устните си и го целуна , плачейки с кървавочервени
сълзи за своя приятел – момчето фараон Тутанкамон. Чуха се викове , Сянката
се обърна и скочи през прозореца , в мига когато нубийските стражи на
фараона нахлуха в стаята. Преследваха я през пустинята три дена , преди да
им се измъкне.
Още образи, невъзможно бързи, части от лица и места – а после изведнъж се
появи...
... Пернел , в елегантен костюм от деветнайсети век , с Никола до себе си. Тя
приемаше една овързана с раирана панделка кутия от Скатах , която бе
облечена в мъжки военен мундир, със сабя на хълбока.
– Я , та ти си ми подарила торен бръмбар – каза със смях французойката , когато отвори кутията.
Софи премигна и видя...
... Пернел , сега в костюм от началото на двайсети век , с шапка клош , да
поднася същата овързана с панделка кутия на Цагаглалал , Тази , която
наблюдава. Зад тях развалините на Сан Франциско тлееха и димяха след
ужасно земетресение.
Спомените избледняха и Софи отвори очи, за да види как старицата подава
скарабея на Пернел.
– Притежавам този предмет от десет хиляди години – каза Цагаглалал – и макар
че понякога ме е напускал, винаги рано или късно се е връщал при мен. Често съм
се чудила защо. Дали аз – и останалите пазители – сме го съхранявали за сегашния
момент?
Пернел вдигна поглед.
– Мислех, че точно ти би трябвало да знаеш.
Цагаглалал поклати глава.
– Когато той ми го даде, каза, че държа в ръцете си бъдещето на човешката
раса. Но той често си приказваше така. Понякога имаше склонност да драматизира.
Вълшебницата погледна фигурката и я обърна към светлината, за да се възхити
на детайлите.
– Когато Скатах ми го подари за петстотния рожден ден, се пошегувах, че ми е
подарила торен бръмбар. А тя отвърна: „Торът е по-ценен от всеки благороден
метал. Не можеш да отглеждаш храна в злато“. – Пернел премести поглед към
Цагаглалал. – Тогава не осъзнавах колко древен и ценен е този предмет.
Цагаглалал поклати глава.
– Нито пък аз, макар че той ми го даде в деня, преди да ми връчи Книгата.
Софи се намръщи.
– Кой ти е дал скарабея и Книгата? – Едно име проблесна в ума £. – Авраам Мага
ли?
Цагаглалал кимна тъжно, после се усмихна.
– Да, беше Авраам, макар че аз никога не го наричах Мага. Той мразеше тази
титла.
– А как го наричаше? – попита Софи. Сърцето £ изведнъж затуптя толкова бързо,
че я остави без дъх.
– Наричах го съпруже.
Глава двадесет и осма
Били Хлапето притичваше от едната страна на коридора към другата, за да
надзърта в килиите към менажерията от спящи създания.
– Леле, живял съм дълго на тази земя, но никога не съм виждал подобно нещо. –
В момента той се взираше в мускулест синьокож мъж с гъста бодлива черна коса и
два закривени рога на главата. – Ами ти? – обърна се към Николо Макиавели.
Италианецът хвърли бегъл поглед в килията.
– Това е они – каза той и преди Били да е попитал, добави: – Японски демон.
Синьокожите са доста неприятни, но червенокожите са още по-зле. – Макиавели
продължи по мрачните коридори на затвора, хванал ръце зад гърба си и вперил
студените си сиви очи право напред.
– Пак ти минават онези дълбоки и мрачни мисли – рече Били, понижавайки глас,
като закрачи до безсмъртния в тъмния костюм.
– Да не би да четеш в умовете на хората?
– Чета езика на тялото. Едно време, за да оцелее човек в Дивия запад, трябваше
да наблюдава как стоят и се движат хората, да тълкува леките им потрепвания и
погледи, да знае кой ще извади пистолет и кой ще отстъпи. Аз бях много добър в
това – рече гордо американецът. – И винаги познавах кога някой ще направи нещо
глупаво – добави много тихо.