– Аз няма да правя нищо глупаво – рече Макиавели. – Дадох дума на господаря
си и ще се придържам към нея: ще освободя зверовете и ще ги пусна в града.
– Само че това не ти харесва, нали?
Макиавели стрелна с бърз поглед Били.
– Искам да кажа, като гледам какво има в килиите, не съм сигурен, че ми харесва
мисълта тези твари да плъзнат на воля в който и да било град – рече Хлапето с
глас, малко по-силен от шепот. – Всичките са хищници и кръвопийци, нали?
– Досега не съм срещал чудовище вегетарианец – каза Макиавели. – Но да,
повечето от тези тук са плътоядни. Някои от по-човекоподобните обаче се хранят
от тъмната енергия на сънищата и кошмарите.
– Искаш ли да се озоват на воля в Сан Франциско? – попита тихо Били.
Макиавели остана безмълвен, но поклати лекичко глава и устните му оформиха
дума, която не изрече на глас: Не.
– Личи си обаче, че кроиш нещо – добави Били.
– Как разбра? – попита Макиавели със слаба усмивка.
– Лесно. – Сините очи на американския безсмъртен блестяха в полумрака. –
Доста си прозрачен. Никога не би оцелял в Дивия запад.
Макиавели премигна изненадано.
– Оцелявал съм и на по-опасни места от твоята Америка през деветнайсети век, и
съм го постигал, като съм запазвал лицето си безизразно и съм криел мнението си.
– Точно там ти е грешката, господин Макиавели.
– Наричай ме Николо. Е, просветли ме, млади човече.
Хлапето се ухили доволно, показвайки стърчащите си зъби.
– Никога не съм мислил, че мога да те науча на нещо.
– Човек се учи, докато е жив.
Били потърка енергично ръце.
– Мисля, че ще съм прав, ако кажа, че ти си любопитен човек – не е ли тъй,
господин Макиавели?
– Винаги съм бил. Това е една от многото ни общи черти с Дий. И двамата сме
изключително любопитни. Винаги съм смятал любопитството за едно от най-силните
човешки качества.
Били кимна.
– Аз също винаги съм бил любопитен. Това ми е носило сума ти неприятности –
добави той. – Сега, ако хвърлиш един бърз поглед назад...
Макиавели се озърна през рамо към следващите ги Джош, Дий и Деър.
– Момчето явно е удивено и уплашено... – Били продължаваше да се взира право
напред.
Джош Нюман вървеше след двамата безсмъртни като замаян, а очите и устата
му се отваряха все по-широко, докато минаваха покрай клетките и пред тях се
разкриваха нови и нови същества. Бе ясно, че е уплашен. Струйки златист дим се
виеха от косата му и се процеждаха от носа и ушите му, а ръцете му бяха свити в
юмруци и покрити със златни ръкавици.
– Дий не се интересува от създанията, защото той ги е събрал и знае какво има
тук – продължи Били, – а Вирджиния също не се интересува, защото или се е
сражавала с тях в миналото, или знае, че вълшебната £ флейта ще я защити. – Той
килна глава на една страна, размишлявайки. – Или може би защото знае, че тя
самата е по-опасна от тях.
– Познавам я само по репутация – каза Макиавели. – Наистина ли е толкова
лоша, колкото казват?
– Дори по-лоша – каза Били, кимайки енергично, – много, много по-лоша. Никога
не допускай грешката да £ се довериш.
Дий и Деър вървяха най отзад. Макиавели забеляза, че докторът оживено говори
нещо на жената. Лицето £ представляваше непроницаема маска, а сивите £ очи
бяха със същия цвят като камъните на пода и стените. Тя забеляза, че Николо
Макиавели я гледа и вдигна ръка. Дий се обърна и се втренчи напред. Миризмата
на развалени яйца изпълни за кратко коридора, по-силна дори от зловонието на
спящите зверове. Макиавели се извърна, преди Дий да е забелязал усмивката му.
Забавно му беше, че още плаши английския магьосник.
– Така че ти, като се има предвид любопитството ти, би трябвало да надзърташ в
килиите – довърши Били. – Но не го правиш. Следователно мислиш за нещо много
по-важно.
– Впечатлен съм – каза Макиавели. – Логиката ти също е безупречна... с едно
изключение.
– Което е?
– Странните създания и чудовищата отдавна вече не ме плашат. Честно казано,
само хората – и техните близки родственици, Древните и Потомците, – винаги са
били способни да ми вдъхнат ужас. – Той кимна към килиите. – Тези бедни зверове
са тласкани само от нуждата да оцелеят и да се хранят. Това им е в природата и тя
ги прави предсказуеми. Човекът, от друга страна, умее да променя природата си.
Човекът е единственото животно, което може да унищожи света. Зверовете живеят
само в настоящето, но хората са способни да живеят за бъдещето, да съставят