надолу към Алхимика. Нишки от сребърната £ аура и бялата аура на Цагаглалал се
виеха около протегнатите им ръце и се стичаха към Пернел. Сребърни искри и
облачно-бели влакна се протягаха от тялото на Вълшебницата и докосваха
скарабея, който сега пулсираше нежно, туптеше, бледото зелено потъмняваше,
после пак изсветляваше. Софи внезапно усети биенето на собственото си сърце...
а после осъзна, че скарабеят пулсира в ритъм с него. Кожата на Алхимика бе
придобила розов оттенък и някои от дълбоките бръчки около очите и по челото му
бяха изчезнали. Изглеждаше по-млад.
Той трепна пак, пръстите му се свиха и отпуснаха, после се свиха още веднъж
върху фигурката на бръмбара.
– Още мъничко – прошепна Пернел с глух от изтощение глас.
– Не мога да ти дам още много – промърмори Цагаглалал. Синьо-бели искри
пълзяха в косата £.
– Тогава нещата опират до теб, Софи – каза бързо Пернел. – Трябва ми още
малко от твоята аура.
Момичето поклати глава.
– Не мога. – Олюляваше се от изтощение и имаше чувството, че гори в треска.
Главата £ кънтеше, гърлото £ бе пресъхнало, а стомахът £ се бунтуваше, сякаш
току-що бе изяла сурова люта чушка. Спомни си предупреждението на Скати за
това колко е опасно да използваш прекалено голяма част от аурата си: ако човек
изразходваше всичката си естествена аурална енергия, аурата започваше да се
подхранва от плътта му. Съществуваше съвсем реална опасност спонтанно да
избухне в пламъци.
– Трябва!
– Не!
Софи се опита да издърпа ръката си, но безсмъртната я стискаше в желязна
хватка.
– Да! – каза яростно Пернел и за миг аурата £ от бяла стана сива, а после –
черна, преди да лумне пак в чисто бяло.
Софи се задърпа, но не можеше да се освободи от хватката на жената.
– Пусни ме!
– Трябва ми още малко. На Никола му трябва още малко.
Аурата на Вълшебницата потъмняваше, сгъстяваше се и изведнъж мразовитият
въздух се изпълни с аромата на зелен чай и анасон. Софи позна миризмите на
Нитен и Прометей, миг преди цветните нишки на аурите им да започнат да се
просмукват през пода – тъмносиньо, увито около дебела колона от ярко
кървавочервено. Те запълзяха към Вълшебницата, за да се омотаят около нея, и
аурата £ замалко стана отново черна.
– Достатъчно, Вълшебнице – изграчи Цагаглалал. – Стига! Вече направи всичко,
което ти е по силите.
Вратата на стаята се отвори с трясък и вътре нахлуха Прометей и Нитен. Аурите
на Древния и на японския безсмъртен бяха оформили брони около телата им, но
орнаментираната червена метална броня на Прометей избледняваше, цветът се
изцеждаше от нея, оставяйки я кристално прозрачна, а лакираната дървена
самурайска броня на Нитен бе нащърбена и износена.
– Вълшебнице – изрева Прометей, – какво правиш?
– Достатъчно – каза ледено Нитен. – Ще погубиш всички ни.
– Никога не е достатъчно – изръмжа Пернел. Аурата £ се вихреше, изпъстрена с
нишки и струйки от всички аури в стаята. Цветовете се сливаха, замъгляваха и
потъмняваха до кално кафяво, преди накрая да се превърнат в пулсираща черна
аура. Зловоние изпълваше въздуха. Когато Вълшебницата обърна глава да
погледне към Прометей и Нитен, зелените £ очи приличаха на късчета черен
мрамор. – Трябва ми още... На Никола му трябва още.
Софи изтръгна ръката си от хватката на Вълшебницата. Загуби равновесие и
политна през стаята, за да се озове в ръцете на Нитен. При допира сребърната £
аура направи самурайската му броня здрава и метална.
– Не! – изпищя Пернел, посягайки към момичето. – Не сме свършили! – Трептяща
бяла нишка пробяга през черната £ аура, правейки я сива, изсмуквайки тъмнината
от нея.
Прометей пристъпи пред Софи и Нитен.
– Свършихте, Вълшебнице. – Погледна към старицата и кимна. Цагаглалал пусна
ръката на Пернел и отстъпи назад.
– Но Никола... – прошепна Пернел. Аурата £ стана отново бяла и очите £
постепенно позеленяха.
– Ти направи за него всичко, което можеше – каза Древния.
Изведнъж Никола Фламел въздъхна – дълго съскане, при което от посинелите му
устни излезе облаче бяла пара. Безцветните му очи се отвориха, той се надигна
рязко в леглото и се огледа.
– Пропуснах ли нещо интересно?
21Друго название на елфите. – Б. пр.
Глава тридесета
Петима огромни анпу ескортираха мъжа с куката през Слънчевия дворец.
Обикновено оживените коридори от мрамор и злато сега бяха пусти и всички врати