си. Маретю потърка лявата си китка с дясната си ръка.
Атон погледна към чакалоглавите воини.
– Оставете ни – заповяда той, а после се обърна и влезе отново в стаята.
Объркани, анпу се спогледаха, след което насочиха очи към Маретю. Той се
ухили и им махна да си вървят.
– Хайде, изчезвайте като добри кученца. – После се обърна, влезе в стаята след
Древния и затвори вратата. Макар че крилата бяха дебели колкото тялото му, се
завъртяха тихо и без никакво усилие.
– Брат ти няма да е доволен – каза Маретю.
– В последно време Анубис рядко е доволен – рече Атон. – Той казва, че
трябвало да те убия.
– Дори опитът да ме убиеш ще е грешка – отвърна Маретю с усмивка, като се
завъртя към Господаря на Дану Талис. – Нямаш представа колко много са се
опитвали. – Той скръсти ръце на гърдите си и се огледа. Стоеше в огромна кръгла
стая, огряна от малко изкуствено слънце, което плуваше току под високия таван.
Кимна одобрително. – Обичам Архонтските технологии. Откога гори?
Атон махна с дългопръстата си ръка.
– Това е резервно. Осветява тази стая от над хиляда години. Но е последното от
вида си. Когато изгори, ще трябва да се върнем към нещо по-примитивно.
В кръглата стая нямаше никакви мебели, по златните стени и сребърния таван не
се виждаха украси или надписи. Целият под обаче бе покрит с подобна на лабиринт
мозайка от златни и сребърни плочки: карта на Дану Талис. Сребърните плочки
представляваха водата, а трепкащата светлина създаваше впечатлението, че тя
се движи.
Атон застана по средата на лабиринта и се обърна пак към Маретю. Огромните
му жълти очи сияеха в златно на отразената светлина.
– Открих този под в затънтени развалини на Предтечите насред Великата пустиня.
Мисля, че някога е бил покрив на катедрала. – Пръстите му проследиха шарката. –
Моделирах този град по негово подобие. Харесваше ми мисълта една мозайка на
Предтечите да стане карта на съвременен град.
– Виждал съм тази шарка и преди – каза Маретю, разхождайки се по края на
кръга. – Появява се на различни места в човешкия свят, в Сенкоцарствата и отвъд
тях. – Той свали ръце и ги хвана зад гърба си, после наклони главата си на една
страна, възхищавайки се на шарката. – Изглежда непокътната.
– До последното парче.
– Предците ни са били изумителни – каза той, а после погледна към Древния. – Не
си ли съгласен?
– Ти май не се боиш от мен? – попита Атон, без да отговори на въпроса.
– Нямам причина да се боя. – Маретю поклати глава. – Но ти се боиш от мен,
нали? – каза той тихо.
– Боя се от онова, което олицетворяваш.
– И какво е то?
– Гибелта на моя свят.
Маретю поклати глава.
– Напротив. Аз съм тук, за да се погрижа твоят свят – този необикновен и
изумителен свят, който си създал, – да продължи да живее.
Атон прекоси лабиринта и се надвеси над мъжа с куката, но Маретю остана
неподвижен, гледайки го невъзмутимо.
Жълтите очи на Древния се присвиха до хоризонтални цепки.
– Подиграваш ли ми се?
– Не – каза сериозно Маретю. Вдигна лявата си ръка и светлина закапа от куката
му. Атон направи крачка назад. – Нямаш представа какво ми струваше да дойда
тук – продължи едноръкият. – Изтърпях хилядолетни страдания и пропътувах
безброй нишки на времето, за да бъда тук, на това място, по това време.
Пожертвах всичко – всяко нещо, което съм обичал, – за да застана пред теб.
– Защо?
– Защото ние двамата можем да решим съдбата на Дану Талис и на безчет
поколения, които ще го последват. – Тъмната аура на Маретю затрепка и за кратко
се оцвети в отразеното златно на стаята. Той махна с ръка и изведнъж огромната
карта под нозете на Древния се разпадна, а после се пръсна на малки остри
късчета. Среброто потече и заля златните плочки. – Ако Дану Талис не потъне,
тогава бъдният свят никога няма да съществува... – Сребърните плочки потъмняха
до мътно кафяво, после се напукаха и се натрошиха. Маретю махна отново; леден
бриз повя по пода и помете парчетата от древната карта, оставяйки само гол
камък. – Твоята империя, обширната империя на Де Данан, ще унищожи не само
себе си, но и цялата планета в рамките на едно поколение.
– Бях доста привързан към тази мозайка – промърмори Атон.
– Повярвай ми, Древни, ти си обречен да видиш разруха, далеч по-лоша от тази!
Атон пъхна длани в ръкавите си и се извърна. Закрачи по голия под и краищата на