— Патрик?
Плахо почукване го накара да вдигне поглед. Вече беше приключил разговора с Турбьорн и сега просто седеше и се взираше в нищото, обмисляйки каква да бъде следващата им стъпка.
— Да?
Аника се появи на вратата, изглеждаше обезпокоена.
— Има нещо, което трябва да знаете. Започнахме да получаваме обаждания. Много обаждания. От доста неприятен характер…
— Какво имаш предвид?
Аника направи няколко крачки и застана пред бюрото му със скръстени ръце.
— Звънят ни ядосани хора. Казват, че не си вършим работата. Получаваме дори заплахи.
— Защо? Не разбирам — каза Патрик и поклати глава.
Аника си пое дълбоко дъх.
— Много хора се оплакват, че не разследваме бежанците толкова щателно, колкото би трябвало.
— Че защо да го правим, не разполагаме с никакви улики, които да сочат в тази посока.
Патрик свъси вежди. Не разбираше за какво говори Аника. Защо хората се интересуваха от бежанския център?
Тя извади бележника си и зачете на глас.
— Според един господин, който предпочете да остане анонимен, било ясно, че извършителят е „някой проклет мангал от бежанския център“. Една дама пък, също анонимна, смята за „скандално“, че не сме „прибрали незабавно за разпит всеки един от ония криминални типове“. Твърди също така, че „никой от тях не е избягал от някаква си война, това е просто претекст да дойдат тук и да живеят на гърба на шведското общество“. Приех сигурно дузина такива обаждания. И всички желаят да останат анонимни.
— Боже господи — каза Патрик с тежка въздишка.
Това беше последното, от което се нуждаеха.
— Е, сега поне знаеш — каза Аника и тръгна към вратата. — Как искаш да подходя към ситуацията?
— Както досега — каза Патрик. — Отговаряй учтиво, без да казваш нищо конкретно.
— Окей — каза тя и излезе от стаята.
Той се провикна след нея.
— Аника?
— Да? — отвърна тя и подаде глава иззад рамката на вратата.
— Можеш ли да помолиш Йоста да дойде тук? И се обади на прокурора в Удевала. Трябва ни разрешително за обиск.
— Веднага — каза тя и кимна.
Беше свикнала да не разпитва. Като му дойдеше времето, щеше да разбере за какво става дума.
Патрик се облегна тежко назад в стола си. Йоста нямаше да се зарадва. Но се налагаше. И вече трябваше да са го направили.
Гърдите на Мартин се изпълниха с топлина, когато погледна Тюва в огледалото за обратно виждане. Беше я оставил при родителите на Пия и тя щеше да прекара там още едно денонощие, защото той беше твърде зает. Само че толкова копнееше да я види, че помоли Патрик да го освободи за един час. Имаше нужда от малко време с дъщеря си, за да може да продължи работата по случая. Знаеше, че огромното му желание да бъде до Тюва сигурно е свързано с огромния копнеж по Пия. С времето трябваше да се научи да се отделя от дъщеря си, да й дава повече свобода. Засега обаче искаше винаги да е близо до нея. Родителите на Пия, както и Аника, бяха единствените хора, на които можеше да я остави, и то само в краен случай, когато работата му го налагаше. Собствените му родители не бяха особено склонни да се грижат за малко дете. С радост навестяваха Мартин и Тюва от време на време, но никога не бяха питали дали могат да я гледат, а и той никога не ги бе молил.
— Тате, искам да отидем на площадката — каза Тюва от задната седалка и погледите им се срещнаха в огледалото.
— Разбира се, миличка — каза той и й прати въздушна целувка.
В интерес на истината, Мартин се надяваше, че тя ще поиска да отидат там. Не можеше да спре да мисли за жената от детската площадка и макар да знаеше, че вероятността да се натъкне на нея е ниска, не знаеше как иначе би могъл да я открие. Обеща си, че ако има късмета да я срещне повторно, този път ще научи името й.
Паркира до площадката и откопча Тюва от детската седалка. Вече можеше да се оправи с коланите и насън, но си спомняше как се мъчеше в началото, когато Тюва беше малка. Пуфтеше и ругаеше, докато Пия стоеше отстрани и му се смееше с глас. По онова време имаше толкова неща, които го затрудняваха, а сега му се струваха елементарни. Мартин си открадна прегръдка, докато вдигаше Тюва от седалката. Миговете, през които тя искаше да се гушкат, ставаха все по-малко. Светът предлагаше твърде много неща за откриване и твърде малко време за игра, така че вече се сгушваше в прегръдките му само когато се удареше или беше уморена. Той разбираше това и го приемаше, но понякога му се искаше да можеше да спре времето.
— Тате, бебето, което ритна, е тук!
Мартин усети как целият се изчервява.