— Добре, ако господарят се погрижи Мерта да се научи какви грижи трябва да полага за кучето — каза тя строго, но сърцето й се топеше.
— Покорно благодаря на майка й за разрешението — каза Пребен с дяволита усмивка и тръгна към колибата на прислугата.
След няколко метра се обърна и кимна настоятелно.
— Хайде, тя не иска ли да присъства, когато Мерта получи кучето?
Той отново закрачи с бързо темпо и Елин се затича след него. Не, не искаше да пропусне този момент.
Завариха Мерта в леглото. Тя лежеше с отворени очи и се взираше в тавана. Обърна се към тях чак когато Пребен клекна до леглото й.
— Мога ли да помоля Мерта за голяма услуга? — попита той меко, а момичето кимна сериозно.
Преклонението й пред Пребен съвсем не беше намаляло.
— Имам нужда Мерта да ми помогне с грижите за тази бедна животинка. Малко по-слаба е от останалите кученца и майка й не я приема за своя. Ако не се сдобие с друга майка, ще умре от глад. И си помислих: „Никой не би се справил по-добре от Мерта“. Ако тя има време и желание, разбира се. Няма да лъжа, работата е много. Малката трябва да се храни по всяко време на денонощието и да получава всякакви грижи. А трябва да получи и име, разбира се, дори това си няма, бедничката.
— Ще се справя — каза Мерта и се изправи рязко в леглото, вперила поглед в кутрето.
Пребен разви старателно плата, в който бе увита животинката, и я пусна в леглото при Мерта. Момиченцето веднага зарови нос в меката козина. Кученцето започна да я лиже по лицето, размахвайки малката си опашка наляво-надясно.
Елин забеляза, че се усмихва така, както не бе правила от дълго време. След миг усети Пребен да докосва ръката й и не се отдръпна.
Възглавницата под главата й беше на буци, но Ева нямаше сили да смени позата. И тази нощ бе будувала. Не знаеше кога за последно бе успяла да поспи. Реалността бе забулена в мъгла. Безсмислената реалност. Какъв беше смисълът да става от леглото? Да говори с хората? Да диша? Петер не можеше да й даде отговор. Погледът му беше също толкова празен, колкото и нейният. Докосването му също толкова студено. В първите часове опитаха да намерят утеха в другия, но сега Петер беше като някой непознат. Живееха в една къща, но поотделно, бяха сами с мъката си.
Родителите на Петер правеха каквото могат. Грижеха се двамата да ядат и да си лягат, когато трябва. Когато поглеждаше през прозореца, Ева се удивляваше, че цветята все още могат да цъфтят. Че слънцето свети както преди, морковите продължават да растат под земята, а доматите да червенеят по колците.
До нея Петер въздъхна. Ева чуваше тихото му хлипане, но не можеше да протегне ръка и да го утеши.
Тежките стъпки на Бенгт се приближиха до стълбата на долния етаж.
— Идва някой — викна той.
Ева кимна сама на себе си и седна с мъка на ръба на леглото.
— Баща ти казва, че идва някой — каза тя, обърната към стъпалата си.
— Окей — каза Петер тихо.
Леглото изскърца, когато той се надигна. Поседяха така известно време, мълчаливо, с гръб един към друг. Делеше ги един разбит свят.
Ева слезе бавно на долния етаж. Беше си легнала с дрехите. Същите, с които бе облечена в деня, когато Неа изчезна. Ула на няколко пъти опита да я убеди да се преоблече, но Ева не искаше да се раздели с дрехите, които носеше последния път, когато все още си мислеше, че всичко е наред. Дрехите, с които щеше да бъде облечена, докато прегръща Неа, докато си играе с нея, докато й приготвя вечеря.
Бенгт стоеше до прозореца в кухнята.
— Две полицейски коли — каза той и изпъна врат. — Може би знаят нещо.
Ева просто кимна. Придърпа един стол и се сви в него. Никаква информация не би могла да им върне Неа.
Бенгт отиде до входната врата и пусна полицаите да влязат. Те заговориха приглушено в антрето и Ева чу, че единият от тях е Йоста. Слава богу.
Той бе първият, който влезе в кухнята. Погледна към нея и Петер, а в очите му имаше някаква тревога, която Ева не бе виждала по-рано.
Бенгт застана до печката. Ула стоеше зад тях, сложила ръце върху раменете на Петер.
— Научихте ли нещо? — попита Бенгт.
Йоста поклати глава, като продължаваше да гледа измъчено.
— Не, за съжаление в момента нямаме какво ново да ви съобщим — каза той. — Но трябва да извършим обиск.
Бенгт подскочи и направи няколко крачки към Йоста.
— Сигурно се шегувате? Не стига ли, че животът им е съсипан?