Бохуслен, 1672
Пролетта беше благословен сезон, но имаше много работа и всички се трудеха от ранно утро до късна вечер. Добитъкът и другите животни изискваха грижи. Нивите трябваше да се подготвят, а постройките и дворът да се поддържат. Всяко свещеническо семейство живееше в страх, че дъските могат да изгният и покривът да започне да пропуска вода. Когато починеше свещеник, на имота се правеше оглед, за да се установи дали са полагани нужните грижи. Ако имаше твърде много гнили дъски, вдовицата плащаше глоби. Ако стопанството обаче бе в добро състояние, вдовицата получаваше възнаграждение. Така че имаха добро основание да се грижат за колибите, оборите и къщата на стопаните.
Разходите за всичко това се деляха между пастора и енорията. Пребен много държеше стопанството да е в добро състояние, така че из двора непрестанно се носеше шум от инструменти.
Никой не говореше за случилото се при езерото, а Мерта постепенно се връщаше към нормалното си състояние. Сигрид, както бе кръстила женското кученце, я следваше плътно по петите, точно както бе правила Виола.
Пребен отсъстваше доста. Често излизаше рано сутринта и се връщаше чак на здрачаване, а понякога го нямаше с дни. Много енориаши се нуждаеха от съвет или от Божието слово, за да бъде ежедневието им малко по-поносимо. Пребен приемаше ролята си на духовен водач най-сериозно. Това не се нравеше на Брита и понякога той потегляше на път, съпроводен от суровите й думи. Но дори нейното настроение се подобряваше с напредването на пролетта, чиито цветове караха хората в стопанството доброволно да се разхождат сред природата.
Брита продължаваше да кърви всеки месец, редовно като луната. Беше престанала да пие отварите на Елин, която не повдигаше въпроса. Напоследък самата мисъл, че детето на Пребен ще расте в корема на Брита, я изпълваше с отвращение. Съумяваше да говори със съпругата на пастора с подобаващо уважение, но омразата й към нея се разгаряше все по-силно. Нямаше представа какво се е разиграло между Пребен и Брита, след като Мерта едва не се удави. Не беше питала, а той не бе споменал и думичка за цялата работа. Но оттогава Брита се държеше много добре с Мерта и често се грижеше момичето да получи допълнителна порция от кухнята, или дори й даваше лакомства, които купуваше, когато ходеше до Удевала. Брита прекарваше там няколко дни месечно при леля си и през това време стопанството като че си отдъхваше. Прислужниците поизправяха гърбове и вървяха с по-лека крачка. Пребен си тананикаше и често прекарваше тези дни с Мерта. Елин ги наблюдаваше скришом, докато седяха в библиотеката, доближили глави и потънали в разговори за някоя книга, която Пребен бе показал на Мерта. Тази гледка стопляше сърцето й по особено характерен начин. Не бе вярвала, че някога отново ще се почувства така. Не и след деня, когато Пер изчезна в морските дълбини и отнесе със себе си тежките й думи.
— Божичко, да не си тичала през целия път дотук?
Ерика погледна ужасено към Хелен. Тя се задъхваше дори когато трябваше да гони децата из всекидневната, така че самата мисъл да измине разстоянието до къщата на Хелен тичешком я накара да се изпоти.
— А, това е нищо — каза Хелен с лека усмивка. — Просто загрявка.
Тя облече тънкия суитшърт, който беше вързала около кръста си, настани се до кухненската маса и прие охотно предложената й чаша вода.
— Искаш ли кафе? — попита Ерика.
— Да, благодаря.
— Няма ли да те заболи коремът, ако пиеш и бягаш? — попита Ерика с любопитство, наля чаша кафе на Хелен и седна срещу нея.
Беше оставила децата при една приятелка, докато с Ана ходиха до Гребестад, така че щом получи съобщението от Хелен, реши, че те могат да останат там още малко. Трябваше да занесе бутилка уиски или някакъв друг подарък, когато отидеше да ги вземе.
— Не, тялото ми е свикнало. Няма страшно.
— Аз самата смятам, че хората трябва да се раждат с колела, вместо с крака. Бягам от спорта като от чума.
— Да търчиш след няколко малки деца също не е лесно — каза Хелен и отпи от кафето. — Спомням си какво беше, когато Сам беше малък. Постоянно тичах след него. Струва ми се толкова отдавна, като в друг живот.
— Сам е единствено дете, нали? — попита Ерика, преструвайки се, че не знае всичко, което има да се знае за семейството.
— Да, ами, така се получи — каза Хелен и изражението й помръкна.
Ерика реши да смени темата. Благодарна беше, че Хелен се съгласи да говори с нея, но усещаше, че трябва да внимава. Хелен можеше да си тръгне при първия погрешно зададен въпрос. Ситуацията не беше нова за Ерика. По време на проучванията за всяка от книгите си неизбежно попадаше на хора, които се разкъсваха между желанието да говорят и да мълчат. Важно беше да подхожда с тях предпазливо, стъпка по стъпка, за да им помогне да се отпуснат и в най-добрия случай да кажат повече, отколкото са възнамерявали първоначално. Вярно, Хелен все пак бе дошла тук по собствено желание, но от езика на тялото й си личеше, че се чувства неловко и вече се съмнява в решението си.