— Защо накрая се съгласи да говориш с мен? — попита Ерика, като се надяваше, че въпросът няма да предизвика Хелен да побегне. — Изпратих ти купища запитвания, но досега не проявяваше интерес.
Хелен отпи две бавни глътки кафе. Ерика остави телефона си на масата и показа на Хелен, че записва разговора. Тя просто сви рамене.
— Смятах, и все още смятам… че миналото трябва да си остане такова. Минало. Но не съм наивна. Осъзнавам, че не бих могла да ти попреча да напишеш книгата, нито съм имала намерение да опитвам. Освен това знам, че Мари също обмисля да пише за станалото, пък и досега не си мълчеше особено. И ти и аз знаем, че тя изгради цялата си кариера благодарение на нашата… трагедия.
— Да, наистина е трагедия, нали? — каза Ерика, хващайки се за нишката. — Семейството на Стела е било съсипано, но това важи и за вас и вашите роднини.
— Повечето хора не смятат така — каза Хелен и в синьо-сивите й очи проблесна нещо твърдо. — Предпочитат да вярват в онази версия на историята, която разказахме в началото. Всичко след това сякаш е изгубило смисъл.
— Според теб защо е така?
Ерика се облегна любопитно напред и провери с периферното си зрение дали телефонът й продължава да записва.
— Вероятно защото липсват други отговори. Няма върху кого другиго да се хвърли вината. Хората обичат прости решения в елегантни опаковки. Като се отметнахме от признанията си, разбихме илюзията им, че живеят в сигурен свят, където никой не може да нарани децата им. Но докато се придържат към убеждението, че ние сме го направили, могат да продължат да се заблуждават, че всичко е както си му е редът.
— А сега? Малко момиче от същото стопанство беше намерено мъртво на същото място. Мислиш ли, че е някой имитатор? Или пък миналото се е пробудило?
— Не знам — каза Хелен и поклати глава. — Наистина нямам представа.
— Тъкмо прочетох една статия, където пише, че в деня на убийството на Стела Мари е видяла някого в гората. Ти спомняш ли си нещо такова?
— Не — отговори Хелен бързо и извърна поглед. — Не, аз не видях никого.
— Мислиш ли, че тя наистина е забелязала друг човек, или по някаква причина си го е измислила? За да насочи вниманието на полицията към някого другиго? За да подсили версията си, след като се е отрекла от признанието си?
— Трябва да попиташ нея — каза Хелен и подръпна един конец, който стърчеше от черните й панталони за бягане.
— Но ти как смяташ все пак? — настоя Ерика и се изправи, за да долее кафе.
— Знам само, че нито видях, нито чух някого. А през цялото време вървяхме заедно, така че все би трябвало да забележа нещо.
Хелен продължи да чопли конеца. Беше напрегната и Ерика бързо смени темата. Имаше още въпроси и не искаше да прогони Хелен, преди да е задала всичките.
— Можеш ли да опишеш отношенията си с Мари?
За пръв път, откакто Хелен бе тук, на лицето й се появи усмивка. Това на мига я подмлади с десет години, помисли си Ерика.
— Бяхме толкова различни. Но веднага си допаднахме. Идвахме от различни семейства, имахме различно минало. Тя беше общителна, аз срамежлива. Всъщност никой не би очаквал да имаме нещо общо. Изобщо. И до ден-днешен не мога да разбера защо Мари се спря на мен. Всички искаха да бъдат с нея. Вярно, дразнеха я заради семейството й, тя отнасяше доста подигравки и коментари заради тях, но всичко беше на шега. В действителност всички искаха да бъдат близо до нея. Беше толкова красива, толкова смела, толкова… дива.
— Дива. Това е нещо, което никога преди не съм чувала за Мари — каза Ерика. — Какво точно имаш предвид?
— Ами, как да се изразя? Тя беше природна стихия. Още тогава разправяше, че ще стане актриса и ще снима филми в САЩ, че ще стане холивудска звезда. Така де, много хора говорят такива неща като деца, но колко от тях всъщност ги осъществяват? Представяш ли си каква сила и решителност се изискват за такова нещо?
— Да, това, което е постигнала, е изключително — каза Ерика, но не можа да не се запита какво й е коствало това.