Във всички статии за Мари, които беше чела, актрисата бе представена като трагичен персонаж, обгърнат от отекваща самота и празнота. Зачуди се дали като дете Мари си е представяла каква цена ще трябва да плати, за да осъществи мечтата си.
— Обичах да прекарвам времето си с Мари, тя беше всичко, което аз не бях. Тя ми даваше сигурност, вдъхваше ми кураж. С нея се осмелявах да бъда такава, каквато никога не бих посмяла да бъда иначе. Тя изкарваше наяве най-доброто в мен.
Лицето на Хелен сияеше и тя като че ли положи съзнателно усилие да овладее чувствата си.
— Как реагирахте, когато ви забраниха да се виждате? — попита Ерика, наблюдавайки жената срещу себе си.
В ума й се заформяше мисъл, но все още беше твърде неясна, за да може да я улови.
— Бяхме отчаяни, естествено — каза Хелен. — Най-вече аз. Мари веднага се зае да търси начини да заобиколи забраната.
— Значи, все пак сте продължили да се срещате? — каза Ерика.
— Да, виждахме се в училище всеки ден, но се срещахме тайно и в свободното си време, толкова често, колкото можехме. Имахме чувството, че сме като Ромео и Жулиета, третирани несправедливо от околния свят. Но нямаше да позволим на никого да ни спре, ние бяхме всичко една за друга.
— Къде се срещахте?
— Най-често в обора на семейство Странд. Той беше празен, вътре нямаше животни, така че се промъквахме там и се качвахме на втория етаж. Мари крадеше цигари от братята си и двете лежахме и пушехме.
— Колко време продължи това? Преди… преди случилото се.
— Около половин година, струва ми се. Не си спомням точно. Оттогава минаха много години, а аз се старая изобщо да не мисля за онова време.
— А какво стана, когато семейство Странд попита дали можете да гледате Стела заедно?
— Ами, таткото на Стела попита първо моя баща. Мисля, че той се смути и каза да, без да се замисли. Нали разбираш, за него беше важно какво впечатление създава. Не искаше да изглежда като тесногръд човек, който би заклеймил някое дете като неподходяща компания само защото то идва от дадено семейство. Това не би изглеждало добре отстрани.
Хелен направи гримаса.
— Но ние много се зарадвахме, разбира се, макар да знаехме, че нищо няма да се промени. Не забравяй, че бяхме на тринайсет. Живеехме ден за ден. И се надявахме, че все някога ще можем да бъдем заедно. Без да се налага да се крием в обора.
— Значи, сте очаквали с нетърпение да гледате Стела?
— Да, определено — каза Хелен и кимна. — Харесвахме Стела. И тя нас.
Тя замълча и присви леко устни.
— Скоро трябва да се прибирам — каза Хелен и допи кафето си.
Ерика почувства лека паника, имаше още много въпроси, трябваше да научи още толкова неща. Искаше да я пита какво ли не, за подробности, случки, емоции. Няколко минути далеч не бяха достатъчни, за да може да вдъхне живот на историята. Но знаеше също така, че ако притисне Хелен, може да постигне обратен ефект. Ако се задоволеше с това, което бе научила до момента, имаше шансове Хелен да се съгласи да разговарят отново. Ето защо се усмихна широко и каза:
— Да, разбира се. Радвам се, че можа да ми отделиш време. Може ли да те питам само още нещо?
Отново погледна към телефона си, за да се увери, че записва.
— Окей — каза Хелен с нежелание и Ерика усети, че в мислите си тя вече е на път към къщи.
От всички въпроси, които искаше да зададе, този беше най-важният.
— Защо си признахте?
Настана мъчително дълга тишина. Хелен седеше неподвижно до масата, но Ерика почти можеше да види как мислите се въртят из главата й. Накрая тя издиша бавно и продължително, сякаш се освобождаваше от напрежение, което бе трупала трийсет години.
Погледна Ерика в очите и каза спокойно:
— За да бъдем заедно. А и това беше начин да кажем на родителите си да вървят по дяволите.
— Ползваме шкотите, за да регулираме курса! — обясни Бил, надвиквайки вятъра.
Карим се напрегна, за да го разбере. Бил имаше склонността да започва изреченията на английски и автоматично да превключва на шведски. Но Карим все пак започваше да разбира някои думи. Знаеше, че „шкот“ е въжето, свързано с платното.
Дръпна го, докато получи одобрително кимване от Бил.
Лодката се наклони, а Аднан извика силно и сграбчи релинга. Бил вече ги беше извел един по един в открито море с по-малката лодка, а сега всички седяха заедно в по-голям съд, който Бил наричаше „Самба“. Първоначално ги обзе съмнение, когато видяха, че лодката е съвсем открита, но Бил ги увери, че няма да се напълни с вода. Изглежда, беше предназначена за начинаещи, като идеята беше, че по-лесно ще могат да се качат обратно, ако паднат зад борда. Това обяснение обаче още повече притесни Карим. Ако лодката беше толкова безопасна, защо се очакваше, че ще се озоват във водата?