— Искаш ли нещо за пиене? Кафе? Вода? Алкохол?
Мари взе чаша шампанско от един барплот и отпи от нея.
— Не, благодаря — каза Сана.
Не й хрумна нищо повече.
През последните дни събираше кураж и обмисляше какво да каже. Но сега всичко се изпари от ума й.
— Седни — каза Мари и се настани до голямата дървена маса.
От горния етаж се чуваше весела поп музика и Мари кимна към тавана.
— Тийнейджърка.
— И аз имам една — каза Сана и седна срещу Мари.
— Странни същества. Нито ти, нито аз имахме шанса да разберем какво е да си тийнейджър.
Сана я погледна. Да не би тя да сравняваше своето детство с нейното? Именно Мари бе тази, която й открадна тийнейджърските години. Но Сана не се чувстваше толкова ядосана, колкото очакваше. И колкото трябваше. Човешкото същество пред нея й приличаше по-скоро на черупка. Лъскава, перфектна обвивка, която обаче бе празна отвътре.
— Чух за родителите ти — каза Мари и отново отпи от шампанското си. — Моите съболезнования.
Думите й бяха напълно лишени от емоция и Сана просто кимна. Беше минало толкова време. Имаше само бледи спомени от родителите си, годините бяха заличили останалото.
Мари остави чашата.
— Защо си тук? — попита тя.
Сана усети как се свива под погледа на Мари. Всичката омраза, която бе изпитвала, всичкият гняв, сега й се струваха като далечен сън. Жената пред нея не беше чудовището, което я бе преследвало в кошмарите й.
— Вие ли бяхте? — чу се да казва накрая. — Вие ли убихте Стела?
Мари погледна надолу и заразглежда ноктите на ръцете си. Сана се зачуди дали въобще я е чула, но след малко Мари вдигна поглед.
— Не — каза тя. — Не бяхме ние.
— Защо тогава казахте, че сте го направили?
Музиката на горния етаж спря и на Сана й се стори, че някой там се ослушва.
— Беше отдавна. Какво значение има?
За първи път в очите й се появи някакво чувство. Умора. Мари изглеждаше също толкова уморена, колкото се чувстваше Сана.
— Има значение — каза тя и се наведе напред. — Човекът, който го е извършил, ни отне всичко. Изгубихме не само Стела, изгубихме семейството си, изгубихме дома си… останах само аз.
Тя отново изпъна гръб. В стаята се чуваше само шумът на вълните, които се плискаха в подпорите на кея.
— Видях някого в гората — каза Мари накрая. — В деня на убийството. Видях някого.
— Кого?
Сана не знаеше какво да мисли. Мари не би си признала пред нея, ако с Хелен бяха виновни. Не беше толкова наивна да вярва, че Мари би й казала истината, след като трийсет години е отричала вината си. Но Сана се беше надявала, че ако просто й зададе въпроса очи в очи, ще може да разбере всичко по реакцията й.
Лицето на Мари обаче беше като маска. В него нямаше нищо искрено.
— Ако знаех, нямаше да се налага цял живот да отстоявам невинността си — каза Мари и се изправи, за да напълни чашата си.
Извади полупразна бутилка от хладилника и я вдигна към Сана.
— Сигурна ли си, че не искаш?
— Не, благодаря — каза Сана.
Далечен спомен се размърда бавно в подсъзнанието й. Някой в гората. Някой, от когото се боеше. Сянка. Присъствие. Думите на Мари пробудиха нещо, за което не бе мислила от близо трийсет години.
Мари отново седна.
— Тогава защо си признахте? — попита Сана. — Щом не сте я убили вие.
— Не би могла да разбереш.
Мари извърна глава, но Сана успя да види как лицето й се свива от болка. За миг това я накара да заприлича на истински човек, не на красива кукла. Когато отново се обърна към Сана, всяка следа от болка бе изчезнала.
— Бяхме деца, не разбирахме колко е сериозно всичко. Когато най-накрая го проумяхме, вече беше твърде късно. Хората бяха получили отговорите си и не искаха да чуят нищо друго.
Сана не знаеше какво да каже. Беше си мечтала за този момент толкова години. Опитваше да си го представи, премисляше думите, които ще използва, въпросите, които ще зададе. Но сега се оказа, че е останала без думи и единственото, което изпълваше мислите й, беше далечният спомен за нещо в гората. Някакъв човек.
Когато Сана отвори външната врата, Мари стоеше до барплота и си доливаше шампанско. От горния етаж отново се чу музика. Щом излезе, погледна нагоре и забеляза момиче, застанало до един от прозорците. Сана помаха, но момичето просто се взираше в нея. После се обърна и изчезна.
— Бил! Събуди се!
Той чу гласа на Гун и се надигна. Май беше забравил да си навие часовника преди следобедната си дрямка.
— Какво става? — успя да каже сънено.
Гун никога не го будеше.