Хелен продължаваше да мете стъклата. През годините се бе научила, че най-добре е да си мълчи.
— Бях долу на площада и чух — каза той. — Бил е един от бежанците в онзи център. Не е кой знае каква изненада.
Хелен спря да мете, а раменете й като че се свиха. Скоро обаче отново се захвана за работа.
— Сигурни ли са? — попита тя и изсипа стъклата в празна кутия от мляко, която остави внимателно в кошчето.
— Не знам подробности — отвърна той. — Чух само, че са заловили някакъв мъж. Шведските полицаи може и да не са най-ефективните в света, но не арестуват хора, без да имат основания.
— Разбирам — каза Хелен и избърса кухненския плот с парцал, който после старателно изстиска и простря на крана на чешмата.
След това се обърна към Джеймс и каза:
— Значи, най-накрая се приключи.
— Да, това е краят. Доста време мина. Ще се погрижа за теб. Винаги съм го правил.
— Знам — каза Хелен и сведе поглед. — Благодаря, Джеймс.
Събуди го шумът от разбитата врата. Секунда по-късно нахлуха в спалнята, хванаха го за ръцете и го повлякоха след себе си. Първоначалният инстинкт на Карим беше да се съпротивлява, но се отказа, когато чу писъците на децата. Те не биваше да гледат как някой пребива баща им. Това бе сполетяло мнозина други и той знаеше, че няма смисъл да се бори.
През последвалите денонощия трябваше да лежи на студен и влажен под в стая без прозорци, без да знае дали навън е ден, или нощ. В ушите му звучеше плачът на децата.
Засипваха го с удари и с въпроси, отново и отново. Знаеха, че е попаднал на документи, в които пише кои хора в Дамаск работят срещу режима, и сега искаха да се сдобият с тази информация. В началото той не се съгласи. Каза, че като журналист не може да бъде принуден да издаде източниците си. Но след несекващите мъчения Карим в крайна сметка им даде каквото искаха. Имена и адреси. Когато успееше да заспи, краткотрайно и неспокойно, сънуваше хората, които бе издал. Привиждаше му се как нахлуват в домовете им, докато децата пищят, а половинките им плачат.
През останалото време дращеше ръцете си, за да прогони мислите за всички хора, чийто живот бе съсипал. Дращеше толкова силно, че по кожата му оставаха разкървавени рани, които се замърсяваха и инфектираха.
След три седмици го пуснаха и само няколко дни по-късно с Амина бяха събрали малкото багаж, който можеха да вземат със себе си. Амина докосна нежно раните му, когато ги видя, но той така и не й разказа какво е направил. Това беше неговата тайна, неговият срам, който никога нямаше да сподели с нея.
Карим облегна глава на стената. Стаята, в която се намираше, беше гола и студена, но поне бе чиста и подредена, а през малкия прозорец влизаше слънчева светлина. Чувството за безпомощност обаче беше същото. Не му се вярваше, че на полицията в Швеция й е разрешено да бие затворниците, но не беше сигурен. Беше чужденец в чужда държава и не знаеше нищо за правилата тук.
Мислеше, че е оставил всичко зад гърба си, когато пристигна в новата страна, но сега писъците на децата отново отекнаха в ушите му. Пръстите му се заровиха в белезите по ръцете. Удряше бавно челото си в стената на малката килия, докато звуците от улицата долитаха вътре през решетката на прозореца.
Може би съдбата го наказваше за това, което бе причинил на хората, които спохождаха сънищата му. Мислеше си, че ще може да избяга, но никой не бе в състояние да се измъкне от всевиждащото око на Бог.
Случаят „Стела“
— Какво ще стане с момичетата?
Кейт месеше здраво със силните си, умели ръце. Лейф обичаше да наблюдава как пръстите й боравят с тестото. От четиридесет години я гледаше как стои до кухненския плот с брашно по лицето и цигара в края на устата. Винаги готова да се засмее. Виола беше наследила усмивката и слънчевото й настроение. И въображението й. Момчетата бяха повече като него. Взимаха живота твърде на сериозно. Рогер, най-големият, стана одитор, а най-младият, Кристер, работеше като служител в бюрото по труда. Като че ли никой от тях не се забавляваше особено.
— Твърде малки са, за да ги съдят, така че социалните ще се заемат с въпроса.
— Въпросът. Уф, звучи толкова бездушно. Става дума за две деца.
Брашното се вихреше около Кейт. Слънцето светеше през прозореца зад нея и късите косъмчета по главата й сякаш светеха. На тази светлина темето й изглеждаше лъскаво и прозрачно. Току под кожата пулсираха кръвоносни съдове. Лейф трябваше да положи съзнателни усилия да не отиде да я прегърне. Тя мразеше да се отнасят с нея така, сякаш е слаба.