Той погледна жално към потното си, смачкано облекло.
— И аз бих направила същото! — каза Аника, обърна му гръб и тръгна към кухнята, но по средата на пътя се спря и се провикна: — Предполагам, че си си поспал добре и не си чул за станалото?
— Не знам дали би могло да се каже, че съм спал добре — отвърна Мелберг и закуцука след нея, държейки се за кръста. — Това походно легло е ужасно неудобно, вътре няма климатик, а кожата ми е малко чувствителна и почва да ме сърби, ако спалното бельо не е качествено, а чаршафът тук е като хартиен, така че…
Той спря и наклони глава.
— Ще направиш ли една чаша и за мен, стара дружке, ако така и така ще слагаш кафе?
Осъзна грешния избор на думи в мига, в който произнесе „стара“, и се приготви за реакцията. Но такава не дойде.
Аника седна на един от столовете в кухнята.
— Снощи някой подпали бежанския център — каза тя тихо. — Карим и семейството му са в болница.
Мелберг се хвана за гърдите и седна тежко срещу Аника. Не можеше да я погледне в очите.
— Това… свързано ли е с моите действия?
Езикът му беше като набъбнал и той едва успяваше да изговаря думите.
— Не знаем. Но да, има голяма вероятност, Бертил. Заринаха ни с обаждания, така че за през нощта препратих разговорите към домашния си телефон и не съм мигнала. Патрик е в болницата с Мартин и Паула. Съпругата на Карим е упоена. Има толкова тежки изгаряния, че не се знае дали ще оживее, а Карим си е наранил ръцете, докато я е изнасял от къщата.
— Децата? — попита Мелберг с насълзени очи.
Тревогата му ставаше все по-голяма.
— Поставени са под наблюдение в болницата до утре сутрин, но изглежда им се е разминало. Няма други пострадали, но домовете им са унищожени, така че трябваше да бъдат евакуирани в общинския дом.
— Боже господи — каза Мелберг почти шептейки. — Знаете ли кой го е направил?
— Не, засега няма следи. Но много хора се обадиха с различна информация, така че ще опитаме да проверим сигналите възможно най-бързо. Имаше всякакви, от идиоти, които си мислят, че бежанците сами са си драснали клечката, за да събудят симпатия, до хора, които казват, че зад палежа стоят „Приятели на Швеция“. Пожарът, изглежда, е разделил цялата общност на два лагера. Все още има много хора, които смятат, че на бежанците така им се пада, но от другата страна Бил успя да привлече масивна подкрепа и уреди настаняването на нуждаещите се. Хората им носят всякакви неща от първа необходимост. Спокойно може да се каже, че сега показваме и най-лошата, и най-добрата си страна.
— Ами, аз… — Мелберг поклати глава и едва събра сили да продължи. — Не исках да… Не мислех…
— Точно така — каза Аника с въздишка. — Ти не мислиш, Бертил.
Тя се изправи и се захвана с кафеварката.
— Каза, че искаш кафе, нали?
— Да, благодаря — каза той и преглътна. — Какви са шансовете?
— За кое? — попита Аника и седна, докато чакаше кафето да заври.
— Съпругата му да се оправи.
— Не са големи, доколкото разбирам — каза Аника тихо.
Мелберг мълчеше. Този път беше допуснал огромна грешка. Надяваше се само, че няма да е фатална.
Бохуслен, 1672
Към края на лятото Елин започна да се тревожи. Първо си помисли, че й се повръща заради топлината и влагата, които караха всичко да мухлясва, но всъщност знаеше истинската причина. Чувстваше се по същия начин, когато беше бременна с Мерта. Всяка нощ се молеше на Бог. Какъв беше замисълът му? На какво изпитание я подлагаше? И трябваше ли да каже на Пребен, или не? Как щеше да реагира той? Знаеше, че той я обича, но дълбоко в себе си Елин се съмняваше в силата му. Пребен бе добър мъж, но също така беше амбициозен и се стараеше да угажда на другите, поне дотолкова го бе опознала. Когато го попиташе докъде ще доведе всичко това и как ще я карат, той задушаваше въпросите й с целувки и любене, но преди това в очите му се мяркаше тревожен блясък.
А трябваше да внимава и с Брита. Тя ставаше все по-мрачна и подозрителна. Правеха каквото могат, за да не показват чувствата си, но Елин знаеше, че има моменти, когато се споглеждаха в присъствието на Брита и не можеха да скрият какво изпитват един към друг. Познаваше сестра си твърде добре. Знаеше на какво е способна. Въпреки че не говореше с никого по този въпрос, Елин не беше забравила как Мерта едва не се удави в езерото. И помнеше кой я бе изпратил уж да спасява котенцето.