— Слушайте, момчета — викна Бил. — Говорих с „Хедемюрш“ и те казаха, че ще дадат храна. Можете ли да отидете да я вземете? Ето ключовете ми.
Бил метна връзката към Аднан, който я улови във въздуха.
Калил кимна и каза:
— Разбира се, отиваме.
Когато излязоха на паркинга, протегна ръка към Аднан.
— Дай ми ключовете.
— Аз ще карам — отвърна той и стисна здраво връзката.
— Забрави, аз ще карам.
В крайна сметка Аднан седна неохотно на мястото до шофьорското. Калил се настани пред волана и погледна замислено първо ключовете, после таблото.
— Няма къде да пъхна ключа.
— Натисни копчето — въздъхна Аднан.
Колите бяха основният му интерес след видео игрите, но познанията му идваха главно от клипчета в Ютюб.
Калил натисна с подозрение бутона, на който пишеше Stop/Start, и двигателят се стартира.
Аднан се ухили.
— Според теб Бил знае ли, че нямаме книжки?
Калил усети, че и той самият се усмихва въпреки всичко станало.
— Мислиш ли, че щеше да ни даде ключовете, ако знаеше?
— Говорим за Бил — каза Аднан. — Естествено, че би ни ги дал. Ти можеш да караш, нали? Иначе слизам веднага.
Калил мина на задна.
— Спокойно, баща ми ме научи.
Излезе от паркинга и сви по пътя. До „Хедемюрш“ имаше само няколкостотин метра.
— Шведите са странни — каза Аднан и поклати глава.
— Какво имаш предвид? — попита Калил и зави към задната страна на супермаркета.
— Отнасят се с нас като с прокажени, говорят какви ли не гадости, хвърлят Карим в затвора и се опитват да ни подпалят. А сега изведнъж искат да ни помогнат. Не разбирам…
Калил сви рамене.
— Не вярвам, че всички са решили да донесат одеяла — каза той и натисна бутона, за да изгаси двигателя. — Сигурно има доста хора, на които им се иска да бяхме изгорели.
— Мислиш ли, че ще се върнат? — попита Аднан. — И ще опитат отново?
Калил затвори вратата след себе си и поклати глава.
— Щом са се промъкнали под прикритието на мрака, за да подпалят нечий дом, значи са страхливци. Сега към нас са насочени твърде много очи и не биха рискували.
— А дали щеше да се случи, ако полицията не беше задържала Карим? — попита Аднан и задържа входната врата на магазина отворена, докато Калил влезе вътре.
— Кой знае, напрежението се трупаше от известно време. Може би просто арестът ги е накарал да преминат от думи към действия.
Калил се огледа. Бил не им каза с кого да говорят, затова накрая отиде при едно момче, което разопаковаше кашон с консерви до един от рафтовете.
— Сигурно трябва да говорите с шефа, той е в офиса — каза младежът и посочи към вътрешността на помещението.
Калил се поколеба. Ами ако не знаеха нищо за храната? Бил може би не бе говорил с правилния човек. Ами ако си помислеха, че са дошли да просят?
Аднан го дръпна за ръката.
— Хайде, така и така сме тук.
Десет минути по-късно товареха багажника на колата със сандвичи, напитки, плодове и дори сладки за децата. Калил отново поклати глава. Шведите наистина бяха странни.
Краката й сякаш летяха над чакъла. Навиците бяха това, което я спаси през годините. Да става всяка сутрин, да облича спортните дрехи, да обува маратонките и да излиза да бяга.
Хелен цял живот бе подобрявала времената си. Хубавото на маратоните беше, че не дискриминираха бегачите по възраст. Младите състезатели имаха предимство откъм енергия и сила, но по-възрастните компенсираха с опит. Винаги беше забавно, когато наперени младежи, участващи в първия си маратон, виждаха как ги задминава жена, която би могла да им бъде майка.
Предчувствие за болка отляво я накара да успокои дишането си. Днес не смяташе да се предава.
Бяха освободили задържания мъж, след което някой бе подпалил целия бежански център. Хелен се ужаси, когато видя кадрите, но почти веднага я споходи и друга мисъл — сега погледите отново щяха да се насочат към нея и Мари. Щяха да заподозрат някоя от тях. Или и двете.
С Мари имаха толкова мечти, толкова планове. Когато станеха на осемнайсет, щяха да оставят всичко зад себе си и да си купят еднопосочен билет до Америка, където ги очакваха невероятни неща. И Мари наистина отиде там. Сбъдна мечтите си, а Хелен остана тук. Вярна. Послушна. Качествата, които я бяха превърнали в жертва. Мари никога не би се примирила с нейната съдба. Би се борила.
Но Хелен не беше Мари. Цял живот се носеше по течението и правеше каквото й казват другите.