Следеше кариерата на Мари, четеше за живота и славата й на проблемна, студена и дори зла жена. Лоша майка, която пращаше дъщеря си в пансиони из целия свят. Която постоянно се появяваше с нови мъже, ходеше по партита и се караше с хората. Но Хелен виждаше нещо друго. Виждаше момичето, което никога не се страхуваше, което винаги я защитаваше, което й сваляше звезди.
Ето защо Хелен така и не й каза нищо. Как би могла? Мари беше беззащитна, беше просто дете. Какво би могла да направи?
Вчера й се стори, че я видя, когато пазаруваше. Долови просто някакво движение с периферното си зрение, но присъствието на Мари винаги беше толкова силно. Щом вдигна поглед, видя само възрастен господин с бастун, но би могла да се закълне, че Мари я беше наблюдавала.
Чакълестият път се носеше под краката й, докато обувките й ритмично докосваха земята. Първо палците, после останалата част от стъпалото. Десен крак напред означаваше дясна ръка назад. Тя погледна часовника си за бягане. Движеше се по-бързо от всякога, може би защото равномерните стъпки заглушаваха всичко останало.
Имаше толкова спомени, за които не искаше да мисли. И Сам. Прекрасният й, чудесен Сам. Който никога не бе имал никакъв шанс. Беше обречен предварително, заразен от греховете й. Как бе могла да вярва, че с годините всичко ще изчезне, ще потъне в мрачните дълбини на забравата? Нищо не изчезваше. Точно тя трябваше да го знае.
Продължи да бяга, вперила поглед в хоризонта. Беше на тринайсет, когато започна. И сега не смееше да спре.
Джеси остави последната папка със статии за Хелен, Мари и Стела. Погледна Сам, чието изражение в един миг беше толкова открито, а в следващия съвсем затворено. В края, след останалите материали, беше събрал собствените си размишления за убийството. Джеси все едно четеше собствените си мисли, отпечатани на хартия. И все пак не съвсем. Той беше отишъл една крачка по-далеч.
Какво можеше да му каже? Какво се очакваше да направи?
Сам бръкна в раницата.
— Има още нещо, което искам да ти покажа.
Той извади отвътре оръфан тефтер и прокара пръсти по корицата. Изведнъж бе придобил толкова раним вид.
— Аз… — започна Джеси.
Не стигна по-далеч. Тежко тропане по вратата стресна и двама им.
Джеси отвори и отстъпи изненадано назад. Отвън стоеше Вендела. Не я поглеждаше, беше свела глава и тъпчеше нервно на едно място.
— Здрасти — каза тя тихо, почти срамежливо.
— Здрасти — отвърна Джеси.
— Аз… не знам какво ти е казал Сам за нас, но си мислех, че… може би…
Изсумтяване зад гърба й накара Джеси да се обърне. Сам се беше облегнал на стената в антрето. Погледът му беше почти плашещо мрачен.
— О, здрасти, Сам — каза Вендела.
Сам не отговори и Вендела се обърна към Джеси.
— Искаш ли да дойдеш в нас за малко? Само на десет минути с колелото е. Имаш ли колело?
— Ами, да, имам колело.
Джеси усети как се изчервява. Вендела беше едно от популярните момичета, знаеше го, без дори да е започнала учебната година. Достатъчно беше да я погледне, за да разбере. Никога популярен ученик не бе идвал у тях. Още по-малко за да я покани някъде.
— Само не ми казвай, че ще отидеш — каза Сам.
Той продължаваше да ги зяпа и Джеси почти се раздразни. Посещението на Вендела си беше нещо значимо. И на двама им се отваряше шанс да направят учебните дни по-поносими. Сам какво си мислеше, че Джеси трябва да затръшне вратата в лицето й?
Вендела вдигна ръце.
— Сериозна съм, наистина се срамувам от начина, по който се държахме със Сам. Нилс и Басе също, само че те не биха посмели да си признаят. Знаеш ги какви са момчетата.
Джеси кимна и се обърна към Сам.
— Не може ли да се видим по-късно? — попита тя тихо.
Не можеше ли просто да преглътне глупавата си гордост и да й каже, че е окей да се види с Вендела за малко? Но вместо това той присви очи, отиде до масата и си събра нещата. Като че ли избърса една сълза от бузата си, докато прибираше захабения тефтер в раницата си.
Мина покрай Джеси, без да каже и дума, но се спря на вратата и застана съвсем близо до Вендела.
— Ако чуя, че сте й направили нещо…
Той млъкна, но я изгледа сериозно, преди да отиде до колелото си. След малко вече го нямаше.
— Извини Сам… той…
Джеси потърси правилните думи, но Вендела просто поклати глава.
— Разбирам го, от малки се държахме зле с него, нормално е да е сърдит. И аз бих се чувствала така. Но вече пораснахме и сега разбираме някои неща, които не ни бяха ясни преди.
Джеси кимна.
— Всъщност те разбирам много добре.