Пред очите й затанцуваха черни петна. Джеси, разбира се. Дъщерята на Мари. Момичето, което бе видяла на прозореца в къщата й. Имаше очите на майка си. Същите зелени очи, които Сана бе виждала многократно в сънищата си.
От горния етаж се чуваше весел смях. Устата на Сана бе пресъхнала. Дъщерята на Мари беше в дома й. Трябваше ли да направи нещо? Да каже нещо? Момичето не беше виновно за стореното от майка й. Но все пак. Присъствието й беше твърде осезаемо. Твърде близко. Стените започнаха да се приближават, гърлото я стягаше.
Сана грабна ключа за колата и изтича навън.
— Така. Имаме някои въпроси за решаване — каза Патрик и сключи ръце пред корема си, взирайки се в обувките си.
Никой не продума.
— Какво ще кажете? Мелберг да присъства ли на срещата?
— Той разбира, че е забъркал каша — каза Аника тихо. — Обикновено не се застъпвам за Бертил, но в този случай мисля, че всъщност осъзнава грешката си и искрено иска да помогне.
— Но да искаш да помогнеш и действително да можеш да го направиш са две различни неща — каза Паула сухо.
— Той е началникът на управлението — каза Патрик и се изправи. — Каквото и да мислим по въпроса, това е положението.
Нямаше го няколко минути, но накрая се върна заедно със смирения Мелберг. Ернст се тътреше след господаря си, провесил глава, сякаш и той беше в немилост.
— Така — каза Патрик и седна. — Събрахме се.
Мелберг седна откъм късата страна на масата, а Ернст се излегна в краката му.
— От сега нататък искам всички да работим заедно. Ще се заемаме със задачите, без да оставяме емоциите да вземат връх. Трябва да се съсредоточим върху две неща, първото е продължаващото разследване на убийството на Линеа Берг, а второто е въпросът кой е подпалил бежанския център.
— Как ще процедираме? — попита Мартин.
Йоста кимна.
— Да, как ще разпределим работата?
— Има редица неща, които трябва да се свършат. Аника, записваш ли?
Аника вдигна химикалката си.
— Най-напред трябва да говорим с хората от бежанския център, като започнем с тези, които са живели най-близо до Карим и семейството му. Доколкото разбирам, тези, чиито домове са били унищожени, са настанени в общинския дом, докато се работи върху по-постоянно решение. Паула, Мартин, ще се заемете ли?
Те кимнаха и Патрик се обърна към Йоста.
— Йоста, какво казаха Ева и Петер за бельото? Разпознаха ли го?
— Да. Казаха, че тя е имала такова и най-вероятно в деня на изчезването е носила именно него. Но…
— Но какво? — попита Патрик и наостри уши.
Йоста беше най-опитният му колега и когато имаше да каже нещо, обикновено то си струваше да се чуе.
— Ами, не знам… Не разполагам с нищо конкретно, но нещо ме човърка. Просто не мога да определя какво…
— Продължавай да мислиш и ми кажи, ако ти хрумне нещо — каза Патрик, след което се поколеба. — Най-важното според мен е отново да повикаме Турбьорн. Много ми е трудно да приема, че не завършихме огледа на стопанството. Говорих с прокурора и тя е съгласна. Смята, че трябва да приключим работата си там, въпреки „находката“ в дома на Карим.
— И аз така смятам — каза Йоста.
Патрик го погледна изненадано. Явно наистина нещо го бе усъмнило. Но какво можеше да е то?
— Добре — каза той. — Ще се обадя на Турбьорн и ще отидем в стопанството възможно най-бързо. С малко късмет това ще стане още днес или утре, в зависимост от това колко работа имат експертите.
— С пожара ли са заети? — попита Паула.
Патрик поклати глава.
— Не, за тази работа си има други специалисти. Докато не научим повече, ще изхождаме от първоначалните данни, че през прозореца на Карим е хвърлен някакъв вид коктейл „Молотов“.
— А какво ще правим със записа от анонимното обаждане? — попита Паула.
— Той е при Аника — отговори Патрик. — Прослушайте го отново и вижте дали нещо ще ви направи впечатление. Гласът е преправен, но днес ще го пратя за анализ. Да се надяваме, че ще могат да го изчистят или поне да изолират някакъв страничен шум, който да ни помогне да идентифицираме човека, който се е обадил.
— Окей — каза Паула.
— А Хелен и Мари? — попита Мартин. — Все още не знаем дали съществува някаква връзка с убийството на Стела.
— Така е, но вече говорихме с тях и в момента нямаме други въпроси. Засега ще изчакаме, докато научим повече. Лично аз продължавам да мисля, че случаите са свързани.
— Въпреки находката при Карим? — попита Паула.
— Да, въпреки „находката“ — отвърна Патрик и не се сдържа да не хвърли поглед към Мелберг.
Той седеше с наведена глава и не беше продумал от началото на срещата.