— Мисля, че това е фалшива следа — продължи Патрик. — Но към момента не можем да изключим нищо. Просто анонимното обаждане и откритието на Мелберг ми се струват твърде удобни. Кой би могъл да знае, че бельото е там? И да има причина да ни информира за това. Не, не ми се връзва.
От известно време Йоста седеше с ръце в скута, потънал в размисли. Точно когато Патрик се канеше да сложи край на срещата, той вдигна глава.
— Мисля, че се сещам какво ме тревожи. И знам как да го докажа.
Бохуслен, 1672
Отчаянието на Елин нарастваше все повече. Пребен отделяше всичкото си свободно време на Брита и се държеше, сякаш Елин не съществуваше. Сякаш между тях не се бе случило нищо. Не беше недружелюбен, но като че бе забравил всичко станало. Вече дори Мерта не го интересуваше. Момичето обикаляше объркано из двора заедно със Сигрид. На Елин й се късаше сърцето, когато виждаше отчаянието и неразбирането, които поведението на Пребен предизвикваше у дъщеря й. Не знаеше как да й обясни лудостта на възрастните.
Как би могла да обясни нещо, което самата тя не разбираше?
Едно обаче беше ясно. Вече и дума не можеше да става да каже на Пребен за детето. Още по-малко да го задържи. Трябваше да се отърве от него. На всяка цена. Ако не успееше, с Мерта щяха да останат без дом. Щяха да гладуват и просят или да ги сполети някоя от другите ужасяващи съдби, отредени за жените, които нямаха къде да отидат. Не можеше да допусне това да се случи с нея и Мерта. Не знаеше как да изкара детето от тялото си, но се сещаше кой има такива познания. Знаеше при кого ходят жените, ако забременеят, без да имат мъж, който може да се грижи за майка и бебе. Тя щеше да й помогне. Хелга Клипаре.
Седмица по-късно й се удаде възможност. Брита я бе помолила да свърши някои неща във Фелбака и Лил-Ян я откара с каруцата. С наближаването на града сърцето й започна да се свива все повече. Въобразяваше си, че усеща как детето мърда, макар да знаеше, че е твърде рано. Лил-Ян скоро се отказа от опитите да си приказва с нея. Елин не беше в настроение за разговори и просто седеше мълчаливо, докато колелата тракаха ритмично по пътя.
Когато пристигнаха във Фелбака, тя слезе, без да каже и дума. Лил-Ян също имаше заръки от стопаните, така че щяха да потеглят обратно чак вечерта. Елин разполагаше с предостатъчно време.
Хората я следваха с поглед, докато вървеше покрай колибите. Хелга живееше в последната къща. Когато стигна пред вратата й, Елин се поколеба, преди да почука. Но накрая удари старото дърво с чукалото.
Хелга й даде домашен алкохол за болката, но всъщност тя нямаше нищо против. Колкото повече я болеше тялото, толкова повече се притъпяваше болката в сърцето. Усещаше как мускулите й се свиват. Ритмично. Методично. Като при раждането на Мерта. Но ги нямаше радостта и очакването, които бе изпитвала тогава. Този път имаше само тъпа болка, кръв и скръб.
Хелга не показа съчувствие. Нито пък я съдеше. Просто вършеше мълчаливо това, което трябваше да се свърши. Единственият признак за загриженост, който проявяваше, бе от време на време да избърше потта от челото на Елин.
— Скоро ще приключи — каза тя, след като погледна между краката й.
Елин лежеше на пода, върху мръсния килим. Погледна към тесния процеп на вратата. Вече беше късен следобед. След два часа трябваше да се качи в каруцата с Лил-Ян, обратно към стопанството. Пътят беше неравен и тя знаеше, че при всяко подрусване ще я боли. Но не трябваше да се издава. Никой не биваше да научи за станалото.
— Хайде — каза Хелга. — Когато усети свиване, Хелен трябва да напъне и бебето ще излезе.
Елин затвори очи и стисна краищата на парцаливия килим. Изчака спазмите там долу да се усилят и когато я болеше най-много, напъна с всички сили.
Нещо се плъзна навън. Нещо малко. Някаква буца. Нямаше плач или други признаци на живот.
Хелга действаше чевръсто. Елин чу как нещото се приземи в кофата до тях.
— Добре стана — каза Хелга сухо и се изправи с мъка, бършейки окървавените си ръце в една кърпа. — Не е било писано. От това нямаше да излезе нищо добро.
Тя взе кофата и я остави до вратата. Елин усети как в гърдите й се надига хлипане, но го потисна. Задържа го здраво в себе си, докато то се превърна в малка сачма в сърцето. Не й се полагаше дори това, да види малкото момче или момиче, което щеше да е наследило прекрасните сини очи на Пребен. На детето не му бе писано да живее. То си нямаше семейство, освен в наивните й мечти.