Вратата се отвори и Ела от Мьорхулт влезе в къщата на сестра си. Спря на място, щом видя Елин да лежи на пода. Със зейнала уста, тя попи разкрилата се пред очите й сцена — разкрачената Елин, кофата до вратата и Хелга, която бършеше кръвта от ръцете си.
— Е — каза Ела, а очите й проблеснаха. — Елин е имала работа при Хелга. Доколкото знам, тя не се е омъжила повторно? С някой от слугите ли си е легнала? Или е започнала да се предлага в странноприемницата?
— Млъквай — каза Хелга грубо на сестра си, която сви устни.
Елин не можеше да отговори. Всичките й сили я бяха напуснали и чувствата на Ела не я интересуваха. Щеше да се качи в каруцата с Лил-Ян, да се върне в стопанството и да забрави за станалото.
— Това ли е? — попита Ела и ритна кофата.
Надникна любопитно вътре и сбърчи нос.
— Изглежда като някаква грешка на природата.
— Мълчи или изобщо няма да се посвеня да ти забърша един шамар — изръмжа Хелга.
Тя хвана сестра си и я избута през вратата. После се обърна към Елин.
— Елин да не обръща внимание на Ела, тя винаги е била злобна, още от дете. Елин може ли да седне? Внимателно. Аз ще отида да се измия.
Елин я послуша и седна, подпирайки се на ръце. Долу я болеше, а между краката й имаше кървава каша.
— Елин извади късмет, няма нужда да се шие. И не е изгубила много кръв, но няколко дни ще трябва да си почива.
— Станалото станало — каза Елин и взе мокрия парцал, който й подаде Хелга.
Щипеше я, докато се бършеше. Хелга остави купа с вода до нея, където да изплакне парцала.
— Аз… — започна Хелга, но се поколеба. — Чух, че сестра й е трудна.
В първия момент Елин не отговори. После кимна.
— Да, така е. Зимата ще има детски плач в стопанството.
— Сигурно някой добър лекар от Удевала ще се погрижи за жената на свещеника, когато стане време, но ако има нужда, могат да ме повикат.
— Ще предам — каза Елин с пресъхнало гърло.
Не издържаше да мисли за детето на Брита. Не можеше да мисли и за своето собствено. Онова в кофата.
Изправи се с мъка и придърпа полите си надолу. Скоро трябваше да се прибира.
— Не блъскай вратата!
Джеймс зяпаше Сам, който бе влязъл в антрето.
— Не я блъснах толкова силно, по дяволите — каза Сам и си събу обувките.
В Джеймс се надигна добре познатият гняв. Какво разочарование. Знаеше, че с черния лак и черния грим около очите синът му иска да го заплюе в лицето. Джеймс удари с юмрук по тапета на цветя. Сам се стресна и Джеймс усети как напрежението в тялото му се отпуска.
Когато момчето беше по-малко, той трябваше да излива навън целия гняв, който изпитваше към Сам. Правеше го, когато ходеха в гората. Или в редките случаи, когато Хелен пътуваше някъде. Често ставаха инциденти. Но веднъж Хелен ги хвана. Сам беше клекнал на пода, а Джеймс тъкмо бе вдигнал юмрук. От сцепената устна на момчето течеше кръв и Джеймс се досещаше как изглежда отстрани. Но Хелен реагира твърде остро. Гласът й трепереше от ярост, когато му обясни какво ще стане, ако някога отново докосне Сам.
И оттогава Джеймс го остави на мира. Това беше преди три години.
Сам се качи по стълбите с тежка крачка и Джеймс се зачуди какво го бе ядосало толкова много. После сви рамене. Тийнейджърски работи.
Нямаше търпение отново да замине. Оставаха му две седмици и вече броеше минутите. Не разбираше колегите, които копнееха да се приберат при семействата си, да се върнат към досадното ежедневие. Армията обаче настояваше от време на време да излизат в „почивка“. Това сигурно бяха някакви психологически глупости. Джеймс не беше много по тия неща.
Влезе в кабинета си и отиде до шкафа с оръжия зад бюрото. Въведе цифровата комбинация и чу щракването на ключалката. Тук бяха оръжията, които притежаваше легално, но зад гардероба на горния етаж имаше скривалище, където съхраняваше купища оръжия, които събираше от близо трийсет години. Имаше всичко, от обикновени пистолети до автомати. Ако човек знаеше към кого да се обърне, не беше трудно да се сдобие с оръжие.
В шкафа държеше своя Колт М1911. Ето това беше истински пистолет. В него нямаше нищо елегантно или несериозно. Четиридесет и пети калибър.
Прибра оръжието вътре. Може би следобед щеше да излезе да постреля със Сам. Беше доста иронично, че единственото, в което го биваше момчето, освен компютрите, беше нещо, което никога нямаше да му послужи. Точният мерник не носеше бонус точки на офисните плъхове. А именно така си представяше бъдещето на Сам. Като плъх в някоя фирма в сферата на информационните технологии. Скучен, безобиден, излишен.