— Две чаши шампанско — каза Мари и отпрати момичето, което се забърза навътре с широка усмивка. — Не те питах какво искаш, но само скучните хора не пият шампанско, а не съм останала с впечатлението, че си скучна.
Мари издиша дима от цигарата си към Ерика, изучавайки я от глава до пети.
— Ъ…
На Ерика не й хрумна подходящ отговор. Божичко, държеше се като дванайсетгодишна. Холивудските знаменитости бяха хора като всички останали. Реши да прибегне до един номер, на който я научи баща й, когато Ерика се притесняваше да изнесе реч в училище — представи си Мари, седнала в тоалетната със свалени панталони. За жалост, не се получи толкова добре, колкото се надяваше. Някак си Мари запази безупречната си елегантност дори в тази ситуация.
Сервитьорката се върна с бърза крачка и остави две чаши шампанско на масата.
— Направо ще поръчаме още две, тези няма да оцелеят повече от няколко секунди, миличка — каза Мари и отново й махна с ръка.
Взе чашата в дясната си ръка и я вдигна към Ерика.
— Наздраве — каза тя и изгълта половината й съдържание.
— Наздраве — каза Ерика, но се задоволи просто да отпие от своята.
Ако продължаваше да пие шампанско по средата на деня, скоро щеше да се напие.
— Какво искаш да знаеш? — попита Мари и довърши шампанското.
Огледа се и сервитьорката веднага дотича с още две чаши.
Ерика отпи две глътки, обмисляйки как да започне.
— Ами, най-напред се чудя защо си промени мнението и реши да говориш с мен? Търся те от доста време.
— Разбирам защо ти е странно, аз винаги съм говорела открито за миналото си. Но може би си чула, че и аз обмислям да напиша книга.
— Да, слуховете стигнаха и до мен.
Ерика допи шампанското си и се пресегна към втората чаша. Беше й твърде приятно да седи на кея в топлия летен ден и да пие с международна филмова звезда.
— Все още не съм решила какво да правя. Но тъй като Хелен е говорила с теб, си помислих…
Мари сви рамене.
— Да, тя дойде у нас вчера — каза Ерика. — Или по-скоро дотича.
— Да, разбрах, че малко се е вманиачила по бягането. Не сме си говорили, но я видях да бяга из градчето. Едва я познах. Станала е кльощава като хрътка. Никога не съм разбирала каква е ползата от цялото това тичане и спортуване. Достатъчно е да бягаш от въглехидратите като дявол от тамян и ще си запазиш фигурата.
Тя качи единия от дългите си, стройни крака върху другия. Ерика погледна завистливо тънкото й тяло, но веднага я обзе безпокойство при мисълта за живот без въглехидрати.
— Общували ли сте през годините? — попита Ерика.
— Не — отвърна Мари кратко, но после изражението й омекна. — Направихме няколко половинчати опита да се свържем веднага след станалото, но родителите на Хелен ни попречиха. Така че се отказахме. По-лесно беше просто да опитаме да забравим всичко и да го оставим зад гърба си.
— Как възприемахте ситуацията? Полицията? Вестниците? Обществото? Били сте просто деца, сигурно е било объркващо.
— Не разбирахме колко е сериозно положението. И двете си мислехме, че врявата ще отшуми и скоро всичко ще бъде както обикновено.
— Как е възможно? Все пак говорим за убийството на малко дете.
Мари помълча известно време. После отпи от шампанското си и каза:
— Не забравяй, че самите ние бяхме малки. Имахме чувството, че сме двете срещу света. Че живеем в мехур, където никой не може да ни достигне. Ти как гледаше на света, когато беше на тринайсет? Виждаше ли нюансите? Сивите зони? Или всичко беше просто и черно-бяло?
Ерика поклати глава.
— Да, права си.
Спомни си каква беше като тийнейджърка. Наивна, неопитна, с глава пълна с клишета и прости истини. Едва когато пораснеше, човек осъзнаваше колко сложен е животът.
— Попитах Хелен защо сте си признали и защо сте се отметнали от думите си впоследствие, но не бих казала, че тя ми даде истински отговор.
— Не знам дали и от мен можеш да получиш такъв — каза Мари. — Има неща, за които не искаме да говорим. За които няма да говорим.
— Защо?
— Защото някои неща трябва да останат в миналото.
Мари изгаси цигарата си и запали нова.
— Но ти говориш открито за почти всичко около случая. За семейството си и приемните си родители. Не изглежда, сякаш се опитваш да скриеш подробностите.
— Човек невинаги трябва да разказва всичко — каза Мари. — Може би ще пиша за това в книгата си, може би не. Най-вероятно не.
— Ти поне си признаваш, че не казваш цялата истина. Хелен не стигна толкова далеч.