Но имаше още един човек, който бе от значение за историята. Сана Лундгрен. Тя цял живот бе живяла с последствията от убийството. То бе съсипало семейството й. Когато пишеше книгите си, Ерика не искаше просто да разкаже за убийството, жертвата и извършителя. Не по-малко важни бяха и техните близки. Семейства, чийто живот бе разкъсан на парченца. Хора, които бяха засегнати толкова тежко, че понякога така и не се изправяха на крака. А Сана можеше да й разкаже и за Стела. Била е още дете, когато малката й сестра е била убита, и може би с времето спомените й бяха избледнели, но въпреки това тя бе човекът с най-богат запас от истории за Стела. А в книгите на Ерика винаги това бе основното. Да изгради пълнокръвен образ на жертвата и да накара читателя да осъзнае, че става дума за реален човек, с мечти, чувства и мисли.
Трябваше да се свърже със Сана възможно най-скоро.
Докато минаваше покрай тълпата, скупчена около снимачната площадка, Ерика усети ръка на рамото си. Една жена с колан, пълен с гримьорски принадлежности, погледна бдително към Мари и после се обърна към Ерика.
— Чух Мари да казва, че има алиби за времето, когато е изчезнало момичето — прошепна тя. — Каза, че е пренощувала в хотелската стая на Йорген…
— Да? — каза Ерика, очаквайки напрегнато продължението.
— Това не е вярно — прошепна жената, която вероятно беше гримьорката на продукцията.
— Откъде знаеш?
— Защото онази нощ аз бях с Йорген.
Ерика погледна жената. После се обърна замислено към Мари, която вече снимаше нова сцена. Наистина беше страхотна актриса.
Чувстваше се замаян заради лекарствата, с които го тъпчеха. Обезболяващи. Успокоителни. Бръмченето на кислородната машина действаше приспиващо. Карим едва успяваше да стои буден. В моментите, когато осъзнаваше къде се намира, идваха сълзите. Питаше сестрите как е Амина, умоляваше ги да я види, но те само мънкаха, че той трябвало да остане в леглото си. Децата го посетиха в стаята му. Спомняше си ги как плачеха, облегнали топлите си бузи на възглавницата му. Един лекар каза, че утре ще ги изпишат. Можеше ли да разчита на някого? На полицията? На хората от бежанския център? Вече не знаеше кой е приятел и кой враг.
Таеше такива надежди, когато пристигна в новата си страна. Искаше да работи, да помага, да осигури на децата си възможност да растат в безопасност и да се превърнат в силни, прилежни шведи. Които да променят света.
Сега всичко това се изпари. Амина лежеше в болница в чужда страна, заобиколена от чужди хора, които се бореха да спасят живота й. Може би щеше да умре тук, на хиляди километри от дома. На място, където той я бе отвел.
Амина прояви невиждана сила по време на дългото пътуване. Тя пренесе него и децата през бурното море, през митниците и границите, през трополенето на железопътните релси и успиващия шум от гумите на автобуса, пътуващ в нощта. Когато децата не можеха да заспят, той и Амина шепнеха в ушите им, уверяваха ги, че всичко ще бъде наред. Но Карим ги разочарова. Разочарова Амина.
Неспокойните сънища продължаваха да го преследват. Сънищата за хората, които беше предал, се смесваха с кошмари за горящата коса на Амина и съкрушения й поглед, който сякаш го питаше защо им е навлякъл това нещастие, защо е замъкнал нея и децата в тази забравена от Бога страна, където никой не ги поглежда в очите и никой не им подава ръка, но някой иска да ги изгори живи.
Карим остави медикаментите отново да го замаят. Беше стигнал края на пътя.
— Ето тук — каза Йоста и посочи разклонението.
Намираха се по средата на пътя между Танумсхеде и Хамбургсунд. Отбивката, по която свиха, беше тясна и лъкатушеща.
— Той да не живее в гората? На неговата възраст? — попита Патрик и зави, за да избегне една котка, която изскочи пред колата.
— Когато му се обадих, той каза, че временно живее при дядо си. Познавам Сикстен. Започнал е да изнемощява и чух, че внукът му се е преместил при него, за да му помага. Но не знаех, че става дума за Йоханес Клингсбю.
— Рядко се вижда нещо такова — каза Патрик и се засили по правия участък от чакъления път. — Младеж да помага на възрастен.
— Ето там отпред — каза Йоста и се хвана здраво за дръжката. — Божичко, возенето с теб сигурно ми е скъсило живота с няколко години.
Патрик се усмихна, щом сви пред малкото, добре поддържано стопанство. Пред къщата имаше най-различни превозни средства.
— Някой си пада по машини с двигатели — каза той, загледан в редицата лодки, коли, джетове и багери.