— Хмм…
Йоста замижа, загледан напрегнато в записа. Камерата се завъртя. Видя се оборът, после пак дворът и накрая къщата.
— Ето! — каза Йоста и посочи екрана.
Патрик натисна паузата, но трябваше да върне малко назад, защото откъсът, който бе направил впечатление на Йоста, вече беше отминал. Накрая намериха правилния кадър и се надвесиха над телефона, за да видят по-добре.
— Ето — повтори Йоста и показа с пръст.
Този път Патрик видя какво има предвид колегата му. Това поставяше всичко в нова светлина.
Случаят „Стела“
Животът без Кейт беше толкова празен. Лейф кръстосваше напред-назад из къщата, без да знае къде да се дене. Тя му липсваше толкова много. Годините, изминали, откакто спуснаха ковчега под земята, не бяха облекчили мъката му. Самотата му по-скоро я бе увеличила. Вярно, децата го посещаваха, искаха да помогнат, с Кейт ги бяха възпитали добре. Виола наминаваше да го види, кажи-речи, всеки ден. Но вече бяха големи, имаха си собствен живот, семейства, работа — съществуване, в което нямаше и не биваше да има място за стар, тъгуващ мъж. Така че той се преструваше пред тях, казваше, че всичко е наред, че излиза да се разхожда, че слуша радио, че решава кръстословици. И наистина правеше всичко това. Но Кейт продължаваше да му липсва ужасно. Без нея имаше чувството, че се разпада.
Липсваше му и работата. Чувстваше се така, сякаш никога не е имал някакви професионални задължения.
Сега, когато имаше толкова свободно време, започваше да се замисля. За какво ли не. За свидетели. За престъпления. За неща, които хората бяха споменавали през годините. Или бяха премълчавали.
Но преди всичко си мислеше за случая „Стела“. Което бе странно. В началото беше искрено убеден. Преди Кейт да го разколебае. Тя винаги се бе съмнявала и накрая стана съвсем очевидно, че това я тормози. Както тормозеше и него сега.
Нощем, когато сънят отказваше да го навести, Лейф си припомняше следствието. Всяка дума. Всяко показание. Всяка подробност. И колкото повече мислеше, толкова повече се засилваше усещането му, че има нещо гнило. Че има нещо, на което не бяха обърнали внимание заради неговото нетърпение да разрешат случая и да дадат отговор на семейството.
Но повече не можеше да си затваря очите за пропуските си. Още не знаеше как, кога или къде. Но беше допуснал ужасяваща грешка. Убиецът на Стела все още обикаляше на свобода.
— Ритенце?
Мелберг почука на вратата за пети път, но в отговор получи единствено ругатни на испански. Или поне така му се струваше. Не владееше испанския особено добре, но съдейки по интонацията, отвътре не долитаха обяснения в любов.
— Миличка? Скъпа? Прекрасна моя Рита?
Говореше толкова мило, колкото можеше. Почука отново, след което въздъхна. Та нали искаше да помоли за извинение, защо беше толкова трудно?
— Моля те, може ли да вляза? Все някога трябва да поговорим. Помисли за Лео, дядко му липсва.
Мелберг чу мърморене, но не последва нова тирада. Това говореше, че е избрал правилна стратегия.
— Не може ли само да поговорим малко? Липсваш ми. Липсвате ми.
Затаи дъх. Вътре цареше пълна тишина. После се чу завъртане на ключ. Мелберг облекчено въздъхна, вдигна торбата с багажа си и щом Рита отвори вратата, предпазливо престъпи прага. Нямаше да е за пръв път, ако го удареше с нещо тежко по главата. Темпераментът на Рита понякога караше предметите да се разхвърчат във въздуха. Сега обаче тя се задоволи с това да скръсти ръце и да се вторачи в него.
— Извинявай, действах прибързано и глупаво — каза той и за свое удоволствие видя как челюстта на Рита увисна.
Това бе първият път, когато тя го чуваше да се извинява.
— Разбрах какво е станало — каза Рита, а тонът й все още беше суров и гневен. — Нали знаеш, че това, което си направил, може да е довело до пожара?
— Да, да, знам, и безкрайно съжалявам.
— Научи ли нещо от всичко това? — попита тя.
Той кимна.
— Много неща. И ще направя каквото мога, за да оправя кашата.
— Добре! Можеш да започнеш, като прибереш в чували нещата, които съм събрала в спалнята.
— В чували? Мислех, че каза…
Обзе го паника, което явно си пролича в погледа му, защото Рита добави бързо:
— Разчистих част от дрехите ти. И от моите. За бежанците в общинския дом. Можеш да ги сложиш в чували и да дойдеш с мен да им ги дадем. Доколкото чух, Бил полага огромни усилия, за да помогне на бежанците, чиито домове са били унищожени.
— Кои дрехи си подбрала? — каза Мелберг притеснено, но веднага млъкна.