Дори той разбираше, че сега не е моментът да оспорва решенията й. Ако някои от любимите му дрехи бяха попаднали в купчината за бежанците, винаги можеше да ги прибере дискретно в гардероба.
Рита сякаш чу мислите му.
— Ако върнеш дори едно нещо, и тази вечер ще трябва да си търсиш къде да спиш! И не само тази…
По дяволите. Рита винаги беше една крачка напред, помисли си той, докато отиваше към спалнята. Купчината върху леглото беше притеснително голяма. Най-отгоре лежеше любимият му пуловер. Можеше да се съгласи, че пуловерът бе имал и по-добри дни. Но беше страшно красив, няколкото дупки тук и там не бяха болка за умиране. Мелберг го вдигна предпазливо и се огледа. Може би тя нямаше да забележи…
— Ето!
Рита се появи зад него с чувал за боклук в протегнатата си ръка. С дълбока въздишка Мелберг сложи пуловера вътре, а след това се зае и с останалите дрехи. Нейната купчина беше два пъти по-малка, но той осъзна, че не би било удачно да го отбележи гласно. Напълни два чувала, завърза ги и ги остави в антрето.
— Да потегляме — каза Рита и излезе от кухнята с две кутии, препълнени с храна.
Излезе първа, но когато той остави чувалите, за да заключи, Рита се обърна и каза:
— Между другото, от утре ще имаме гости.
— Гости? — повтори той и се зачуди кого е поканила.
Понякога гостоприемството на Рита наистина минаваше всякакви граници.
— Да. Децата на Карим ще живеят с нас, докато не го изпишат от болницата. Това е най-малкото, което можем да направим, като се има предвид какво си забъркал.
Мелберг отвори уста, за да каже нещо, но бързо я затвори и вдигна чувалите. Понякога беше най-добре да подбираш битките си.
— Здрасти, Бил, добра посещаемост! — каза Паула, като огледа помещението.
В общинския дом пристигаха още и още хора и старата сграда кипеше от активност. Шведи и бежанци разговаряха шумно помежду си, а към тавана се носеше весел смях.
— Да, да не повярва човек! — каза Бил. — Такава щедрост! Такава ангажираност! Кой би предположил?
— Изглежда, все пак от това може да излезе и нещо добро — отбеляза Паула мрачно.
Бил кимна.
— Имаш право. Разбира се, мислите ни са със семейството в болницата — каза той и прехапа долната си устна.
Съпругата му Гун се приближи и го хвана под ръка.
— Има ли някакви новини? — попита тя.
Паула поклати глава.
— Последната информация е, че децата на Карим и Амина ще останат в болницата за наблюдение до утре сутринта. Карим ще трябва да остане още няколко дни, защото ръцете му са пострадали сериозно, а Амина… ами, не се знае какво ще стане.
Гун притисна тяло до Бил.
— Ако можем да направим нещо…
— Боже, вие вече правите повече, отколкото някой би могъл да иска — каза Мартин и обходи стаята с поглед.
— Предложих на Карим децата да останат у нас — каза Паула.
Гун кимна.
— Колко мило от ваша страна. Иначе ние също бихме се радвали да ги гледаме.
— Не, не — каза Паула. — Лео ще се радва да има с кого да си играе, а майка ми ще помага, докато съм на работа.
Мартин се прокашля.
— Трябва да поговорим с някои от съседите на Карим и Амина. За да проверим дали някой е чул или видял нещо. Можеш ли да ни посочиш някого…?
Той огледа тълпата.
— Естествено — отговори Бил. — Вече се ориентирам кой кой е и знам, че двойката ей там живееше точно до Карим и Амина. Започнете с тях и после ги питайте с кого още може да разговаряте.
— Благодаря — каза Паула.
Двамата с Мартин си проправиха път до двойката, посочена от Бил. Разговорът обаче се оказа разочароващ, а останалите съседи също не можаха да помогнат. Никой не беше усетил нищо. Всички спели, но изведнъж се събудили от писъците и дима, а щом излезли, навън вече бил настъпил хаос.
Паула седна на един стол в ъгъла. Обземаше я все по-силно чувство за безнадеждност. Щяха ли изобщо да успеят да заловят виновника? Мартин седна до нея и започна да размишлява на глас как биха могли да продължат нататък, но ненадейно замълча по средата на едно изречение. Паула проследи погледа му и по лицето й се изписа широка усмивка.
— Това там…?
Тя го сръчка и Мартин кимна. Нямаше нужда да отговаря. Червенината по бузите му го издаде и Паула се усмихна още по-широко.
— Хубава е.
— О, стига — каза той и се изчерви още повече.
— Кога ще ходите на вечеря?
— В събота — каза Мартин, без да сваля поглед от жената с детето.
— Как се казва? — попита Паула и също се загледа в нея с любопитство.
Изглеждаше симпатична. Имаше мили очи, но в тях си личеше стресираният поглед на майка на малко дете, който самата Паула виждаше всеки ден, когато се погледнеше в огледалото.