— Мете — каза Мартин, чието лице вече беше почервеняло толкова много, че почти не си личеше къде започва косата му.
— Мартин и Мете — каза Паула. — Звучи доста добре.
— Престани — каза той и се изправи, щом Мете погледна към тях.
— Помахай й — подкани го Паула.
— Не, не — отвърна Мартин нервно, но Мете вече се беше запътила към тях, вдигнала сина си на ръце.
— Здрасти! — каза тя щастливо.
— Привет! — каза Паула и бързо вдигна ръка, за да я поздрави.
— Станалото е ужасно — каза Мете и поклати глава. — Как може някой да е толкова зъл, че да стори такова нещо? Та там е имало деца.
— Да, не спирам да се изненадвам на какво са способни хората — каза Паула.
— Знаете ли кой го е направил? Или кои?
Мете погледна Мартин, който моментално пак се изчерви.
— Още не, разговаряхме с някои хора тук, но никой не е видял нищо, за жалост.
— Значи, още един подпален бежански център за статистиката — каза Мете.
Паула и Мартин не отговориха. Опасяваха се, че е права. Както изглеждаше, не разполагаха с никакви конкретни следи. Такива палежи се случваха из цяла Швеция и в повечето случаи нямаше задържани. Рискът и сега да стане така беше голям.
— Дойдохме само да оставим някои от старите играчки на Йон — каза Мете и целуна сина си по бузата. — Сега трябва да тръгваме, но ще се видим утре, нали?
— Да, да, разбира се — каза Мартин.
Червенината вече беше стигнала до врата му. Той махна на Мете и Йон, които се запровираха към вратата.
Паула също им помаха, след което се обърна към Мартин и се ухили:
— Одобрявам!
Мартин въздъхна, но след миг беше негов ред да се засмее.
— Виж! Изглежда, греховете на Бертил са били опростени…
Паула погледна към вратата и завъртя очи, щом видя майка си и Мелберг да влизат, нарамили две торби и два чувала.
— Мислех, че този път ще му се сърди поне седмица — въздъхна тя. — Мама е твърде добра… Но да… Той не е лош човек, искал е да помогне.
Мартин се засмя.
— Чудя се дали по-скоро ти не си твърде добра.
Паула не отговори.
Сам игнорира първите пет съобщения на Джеси, но накрая не издържа. Всъщност не беше ядосан. Разбираше я. Ако не познаваше Вендела и останалите толкова добре, може би и той би постъпил като нея.
По-скоро се притесняваше. От това какво са намислили. От това, че ще я наранят.
В продължение на няколко минути седя с телефона в ръка, преди да напише:
„Да се срещнем в гората зад къщата ми. До големия дъб. Няма как да не го видиш.“
След като изпрати съобщението, слезе на долния етаж. Джеймс седеше на бюрото си и се взираше в компютъра. Щом Сам влезе, той вдигна глава с онази бръчка между веждите, която винаги се появяваше, когато видеше сина си.
— Какво искаш? — попита Джеймс.
Сам сви рамене.
— Мислех да отида да пострелям малко. Може ли да взема колта?
— Да — каза Джеймс, изправи се и отиде до шкафа с оръжията. — Мислех следобед да се поупражняваме.
— Имам среща с Джеси.
— Ще стреляш с приятелката си?
Джеймс закриваше шкафа и Сам чу единствено звука от въвеждането на цифрите и изпиукването, когато шкафът се отключи.
— Тя не е като другите — каза Сам.
— Окей — каза Джеймс, обърна се и даде оръжието на Сам. — Знаеш правилата. Връщаш го в състоянието, в което си го получил.
Сам кимна. Затъкна пистолета в колана си и излезе от кабинета. Погледът на Джеймс изгаряше врата му.
Мина покрай кухнята, където майка му стоеше до плота, както обикновено.
— Къде отиваш? — попита тя с разтреперан фалцет.
— Да стрелям — каза той, без да я погледне.
Движеха се в кръгове един около друг. И двамата се страхуваха да говорят. И двамата се страхуваха да не кажат твърде много. Мама беше споменала, че Ерика Фалк иска да говори с него, но той още не беше решил какво да прави. Какво би могъл и какво искаше да разкаже.
Отиде в задния двор, където миришеше на трева. Снощи беше окосил поляната. Джеймс го караше да я коси три пъти седмично.
Погледна надясно и видя обора до къщата на Неа. Всъщност не обичаше особено малки деца, повечето бяха диви и сополиви. Но Неа беше различна, имаше усмивка като слънчев лъч. Извърна глава. Не искаше да мисли за това.
Щом влезе в гората, раменете му се отпуснаха. Тук се чувстваше спокоен. Тук на никого не му пукаше как изглежда, как говори, как се държи. В гората беше просто Сам.
Затвори очи и наклони глава назад. Вдиша през носа и усети мириса на листа и борови иглички. Чу шумоленето на птиците в короните на дърветата и на дребните животни по земята. Понякога си въобразяваше, че може да чуе как пеперудите пърхат с крила и бръмбарите се катерят по стволовете. Бавно, бавно се завъртя в кръг, затворил очи.