Прокара замислено пръсти по полето. Чудеше се какво го бе накарало да реши, че точно това е денят, в който да сложи край на живота си. Записките не предлагаха отговор. Редовете съдържаха проста, ежедневна информация. Слънце, лек бриз, разходка до Селвик, пазар. Единственото, което се набиваше на очи, беше числото „11“. Какво означаваше това?
Ерика сбърчи чело. Прелисти няколко страници назад, за да види дали цифрата се среща и другаде. Но не. Това беше единственото място, където се появяваше. За сметка на това една бележка от предната седмица улови вниманието й. Там пишеше „55“, а след това „в два часа“. Дали „55“ обозначаваше някого, с когото Лейф е трябвало да се срещне в съответния час? Кой би могъл да бъде това? И бяха ли се видели?
Ерика остави календара. Отвън слънцето вече преминаваше от жълто в оранжево и се спускаше към хоризонта. Скоро щеше да настъпи вечер, а Патрик щеше да се прибере бог знае кога. Ерика имаше беглото усещане, че е трябвало да му каже нещо, но не можеше да си спомни какво. Сви рамене. Явно не беше нещо важно.
Патрик погледна колегите си, събрали се в кухнята.
— Знам, че караме дълги, уморителни смени — каза той. — Но като се има предвид развоят на събитията, искам да направим един брифинг и после да си разпределим задачите за утре.
Паула вдигна ръка.
— Не е ли време да поискаме подкрепление? Удевала? Гьотеборг?
Патрик поклати глава.
— Вече проверих. Ограничени ресурси. Съкращения. За жалост, трябва да се оправяме сами.
— Окей — каза Паула, но гласът й звучеше обезсърчено.
Патрик я разбираше. Нейните деца бяха още по-малки от неговите, но не й оставаше много време за семейството.
— Научихте ли нещо в общинския дом? — попита той и се учуди, защото Паула сега пък взе че се ухили и се обърна към Мартин.
— Не, нищо — отговори Мартин, без да я погледне. — Никой не е видял нищо. Съседите са спели, когато виковете и суматохата са ги събудили.
Патрик кимна.
— Окей, все пак благодаря. Йоста, ще ни разкажеш ли какво откри днес?
— Разбира се — каза той не без известна гордост.
И с право, смяташе Патрик. Йоста беше свършил отлична работа през деня.
— От самото начало ми се струваше, че има нещо съмнително в анонимното подшушване за бельото на Неа и къщата на Карим. Звучеше твърде удобно.
Йоста умишлено не погледна към Мелберг, който на свой ред насочи вниманието си към един чвор в плота на масата.
— И си знаех, че съм видял нещо, свързано с обаждането… Но вече не съм на двайсет…
Той се усмихна накриво.
Патрик видя, че всички седят напрегнати. Сигурно се бяха досетили, че нещо се случва още когато двамата с Йоста се върнаха в участъка, но Патрик предпочете да изчака да се съберат, за да уведомят всички накуп.
— Работата е там, че според майка й Неа вероятно е носила момичешко бельо с мотиви от онзи филм на Дисни, „Замръзналото кралство“. Купили са й пет чифта, всеки с различен цвят. Чифтът от дома на Карим беше син и по някаква причина не можех да си избия това от главата. Но накрая ми хрумна идея, само не знаех как бих могъл да я докажа, а и не бях съвсем сигурен…
— Божичко, изплюй камъчето най-накрая — измърмори Мелберг, но останалите го изгледаха гневно.
— Спомних си, че едно момче от доброволците за живата верига снимаше с мобилния си телефон, преди да започне търсенето. Така че с Патрик отидохме при него и взехме копие от записа. Патрик? Ще го пуснеш ли?
Патрик кимна и натисна няколко клавиша на лаптопа, който беше оставил на масата под такъв ъгъл, че всички да виждат.
— Какво гледаме? — попита Мартин и се наведе напред.
— Вижте дали ще забележите нещо. Ако не, ще пуснем видеото още веднъж и ще ви покажем — каза Патрик.
Всички се загледаха в екрана, разучавайки записа. Камерата се движеше напред-назад. Видяха се къщата, дворът, оборът, събраните хора.
— Там — каза Йоста. — На простора. Виждате ли?
Останалите се наведоха още по-напред.
— Синият чифт! — възкликна Паула. — Виси ей там!
— Точно!
Йоста сключи ръце зад главата си.
— Невъзможно е Неа да е носила бельото, намерено в дома на Карим, защото по време на търсенето то е било на простора.
— С други думи, някой го е откраднал и го е оставил в къщата на Карим. Последвало е анонимното обаждане, прието от Мелберг.
— Да — каза Патрик мрачно. — Някой е опитал да хвърли вината върху Карим, а професионалното ми предположение е, че виновникът не го е нарочил по лични причини, а просто е искал да насочи подозренията към бежанците.
Паула въздъхна.
— Сред хората тук се носеха доста слухове, че е бил човек от бежанския център.