Не му харесваше, че има толкова много задънени улици и толкова малко следи. Ако не попаднеха на нещо ново, разследването можеше да зацикли.
— Ами шоколадът в стомаха й? Наистина ли няма как да използваме тази информация? — попита Паула.
Патрик поклати глава.
— Вероятно е просто обикновена вафла „Кекс“. Такива се продават във всички магазини, няма как да я проследим до конкретен човек. Но тъй като в дома на семейство Берг нямаше шоколадови продукти, явно Неа я е взела отнякъде другаде. Или я е получила от някого.
— А какво мислиш за тая работа с Лейф? Че към края на живота си се усъмнил във вината на момичетата? — попита Йоста.
— Знам, че Ерика се рови в това. Надявам се да открие нещо.
— Цивилни вършат работата на полицията — измърмори Мелберг и почеса Ернст зад ухото.
— И се справят по-добре от някои — отбеляза Мартин.
Патрик се прокашля.
— Сега трябва да сме единни и да работим в една посока — каза той. — Всички.
Мартин го погледна виновно, после попита:
— Кога ще получим анализа на анонимното обаждане? Мислиш ли, че ще отнеме дълго време? И на какво можем да се надяваме всъщност?
— Не знам какви са възможностите — отговори Патрик, — но се надявам, естествено, че филтърът ще може да се изчисти, за да чуем истинския глас. Освен това може да има някакъв околен шум, който да ни помогне да идентифицираме говорещия.
— Като по филмите, където винаги се чува влак или църковна камбана? — каза Мартин шеговито.
— Да, с малко късмет може да научим доста от записа — каза Патрик.
Огледа се и забеляза как Йоста потиска една прозявка.
— Мисля да приключваме за днес. Ако не си починем малко, няма да успеем да свършим нищо като хората. Хайде, да ви няма, вижте се със семействата си, яжте, наспете се, утре продължаваме с нови сили!
Всички се изправиха с благодарност и Патрик видя отпечатано на лицата им огромното напрежение от последните няколко дни. Довечера щяха да имат нужда да прегърнат любимите и близките си. Всички. Патрик се поколеба и се обърна към Йоста, но Мартин го изпревари.
— Искаш ли да дойдеш да вечеряш с мен и Тюва? Липсваш й.
Йоста кимна.
— Добре — каза той и сви рамене, но не можа да скрие колко се радва.
Патрик остана в кухнята, докато колегите му един по един излязоха навън. Бяха семейство. В много отношения нефункционално, взискателно и свадливо семейство, но също така любящо и грижовно.
Бохуслен, 1672
Тялото й се възстанови по-бързо, отколкото бе очаквала. Няколко дни болеше и пареше, но после й мина и сякаш нищо не се бе случило. Елин обаче усещаше липсата. Правеше каквото трябва, изпълняваше си задълженията, но без радост.
Мерта се безпокоеше и нощем се притискаше до майка си, сякаш опитваше да я стопли с тялото си. Носеше й малки подаръци, за да я накара да се усмихне. Береше й малки букети от поляната и й подаряваше разни дреболии, като един хубав бял камък и няколко парчета пирит в стъклен буркан. И Елин правеше усилия. Усмихваше се на Мерта и й благодареше, прегръщаше я и галеше меките й бузи. Но знаеше, че усмивката й не е до ушите. Ръцете й докосваха Мерта вдървено и смутено.
Пребен не говореше нито с нея, нито с дъщеря й. Момичето в крайна сметка прие това и вече не се бореше за вниманието му. Продължаваше да ходи при звънаря, за да се учи, но часовете, прекарани с Пребен в библиотеката, сякаш никога не бяха съществували. Новината, че Брита очаква дете, промени всичко. Пребен се държеше със съпругата си като с порцеланова кукла.
Сега, когато Брита разполагаше с цялото внимание на съпруга си, властта й ставаше все по-голяма. Заедно с това като че ли растеше и неприязънта към сестра й. Елин постоянно усещаше зоркия поглед на Брита, макар че вече нямаше нищо за наблюдаване. Помагаше й с каквото трябва, а през останалото време я избягваше всячески. Коремът на Брита издуваше полите й все повече, а гледката измъчваше Елин и й напомняше за собствената й празна утроба.
Една сутрин Брита имаше работа във Фелбака. Всъщност просто се беше залежала твърде много и докторът изрично й каза, че трябва да се изправи на крака, така че тя реши да смени обстановката.
Елин се загледа след нея, докато Брита се отдалечаваше. Беше прекарала цял час да се облича и гласи, което според Елин беше пълна загуба на време, предвид че просто отиваше във Фелбака. Но пътуването до Удевала беше твърде дълго и състоянието й не го позволяваше, така че Брита се задоволи с това, което й се предлагаше. Пък и й беше приятно да свали нощницата, да се облече и да се покаже пред хората.