Денят мина бързо. Беше ден за пране и всичко трябваше да се изнесе навън, да се измие и изтърка, да се окачи да съхне на слънце и после да се внесе обратно вътре. Хубаво беше да е толкова заета, така нямаше време да мисли. А и се радваше, че нито Брита, нито Пребен са си у дома. Пребен беше отишъл по работа в Люр и щеше да се прибере след два дни, а Брита щеше да се върне вечерта.
За пръв път, откакто се освободи от детето, Елин се усети, че си тананика.
Мерта я погледна изненадано, а на мъничкото й лице се изписа такова щастие, че Елин я сви сърцето. Срамуваше се, че е оставила момичето да страда заради греховете й. Елин търкаше един килим, но го остави в коритото и прегърна силно Мерта, целувайки я по светлата коса. Всичко щеше да се нареди. Двете можеха да разчитат една на друга.
Останалото беше просто мечта. Детинска, невъзможна мечта. Елин бе опитала да си втълпи, че Господ е на нейна страна, че е с нея и Пребен, но гордостта й набързо беше стъпкана. Бог я наказа така, както сметна за добре. Коя беше тя, че да поставя под съмнение Неговата воля? Трябваше да изпитва благодарност за това, което имаше. Мерта. Храна за деня. Покрив над главата. Мнозина не разполагаха и с половината от това, така че би било твърде нахално от нейна страна да желае повече.
— Искаш ли довечера да се разходим, само ти и аз? — каза Елин, клекна до Мерта и я хвана нежно за ръцете.
Мерта закима въодушевено. Сигрид тичаше и подскачаше в краката й и сякаш усещаше, че господарката й отново е щастлива.
— Мислех да вземем кошницата. Време е да започна да уча Мерта на това, на което ме научи баба. И което тя е научила от своята майка преди това. Мерта може да използва тези познания, за да помага на другите, както правя аз понякога.
— О, майко! — викна Мерта и се хвърли на врата на Елин. — Това означава ли, че вече съм голямо момиче?
Елин се засмя и кимна.
— Да, Мерта вече е голяма.
Мерта се затича из двора, грейнала от щастие, а Сигрид я следваше по петите. Елин се загледа след нея с усмивка. Беше го планувала за след няколко години, но Мерта растеше бързо, така че беше напълно удачно.
Наведе се и отново се захвана с килима. Мускулите на ръцете я боляха от тежката работа, но отдавна не бе чувствала сърцето си толкова леко. Избърса потта от челото си с опакото на ръката и вдигна поглед, щом чу шума от приближаващи се коне.
Взря се срещу светлината от слънцето. Брита си идваше. Стопанката слезе от каретата с почернял поглед. Тръгна с бърза крачка към Елин. Полите се вееха около краката й, но тя спря едва когато се озова току пред сестра си. Всички в стопанството бяха зарязали заниманията си.
Изражението на Брита накара Елин да отстъпи. Не разбираше какво става, докато дланта на Брита не срещна бузата й. После стопанката й обърна гръб и влетя в къщата.
Елин сведе глава. Нямаше нужда да се оглежда, за да разбере, че всички се взират в нея. Досещаше се точно какво е станало. Брита бе научила какво е вършила Елин във Фелбака. Не беше толкова глупава, че да не може да събере две и две.
С бузи, пламнали колкото от шамара, толкова и от срам, Елин отново клекна и продължи да пере. Не знаеше какво ще стане сега. Но познаваше сестра си. Нищо хубаво не я чакаше.
— Защо майка ти ми разреши да говоря с теб? — попита Ерика, наблюдавайки тийнейджъра пред себе си.
Изненада се, когато Сам й се обади, но и много се зарадва. Той можеше да хвърли нова светлина върху Хелен като човек, както и да й разкаже какво е да растеш в сянката на такова престъпление.
Сам сви рамене.
— Не знам. Но все пак и тя е говорила с теб.
— Да, но останах с впечатлението, че предпочита да те държи настрана от всичко случило се.
Ерика му подаде поднос с кифли. Той си взе една и тя забеляза черния му лак, който вече беше започнал да се лющи. Имаше нещо трогателно в опита му да прикрие остатъците от пубертета като все още пъпчивата и мазна кожа по челото и носа или върлинестото тяло, което още не можеше да движи овладяно като възрастен. Той беше дете, което отчаяно искаше да порасне, искаше да изпъква и да принадлежи към някаква общност. Внезапно Ерика се изпълни с огромна нежност към момчето. Видя самотата и несигурността му и долови тревожността, която тлееше зад опърничавия поглед. Сигурно не му е било лесно да расте със знанието за майчиното минало. Да се роди на място, където слуховете и шепотът не секваха, макар и с годините да се бяха поуталожили.