— Но не можа да ме задържи настрана — каза Сам мрачно, сякаш за да потвърди мислите на Ерика.
Типично по тийнейджърски му беше трудно да я погледне в очите, но тя виждаше, че Сам слуша внимателно всичко, което казва.
— Какво имаш предвид? — попита Ерика.
Телефонът й записваше разговора и улавяше интонацията на всяка дума.
— Слушам за това още от малък. Дори не си спомням как разбрах. Но хората ме питат разни неща. Децата им ме закачат. Не знам на колко бях, когато започнах да научавам повече. Може би на девет? Потърсих статии за случая в интернет. Не беше трудно да намеря информация. Оттогава събирам всичко, което открия. Вкъщи имам папки, пълни с изрезки.
— Майка ти знае ли за това?
Сам сви рамене.
— Не, не мисля.
— Казвала ли ти е нещо за случилото се?
— Нито дума. Никога не говорим за това у дома.
— А на теб би ли ти се искало? — попита Ерика меко и се изправи, за да долее.
Сам беше приел предложеното кафе, но тя видя, че не е докоснал чашата си. Предположи, че би предпочел нещо газирано, но не е искал да изглежда като дете.
Сам отново сви рамене и се загледа с копнеж в подноса с кифли.
— Заповядай — каза Ерика. — Вземи си колкото искаш. Стараем се да не ядем толкова сладко, така че толкова по-добре, ако ги изядеш, така няма да се изкушавам.
— Изглеждаш чудесно, няма за какво да се притесняваш — каза Сам сърдечно и по детски невинно.
Тя се усмихна и седна. Сам беше добро момче. Искаше й се теглото, което бе носил цял живот, да можеше да падне от раменете му. Не беше направил нищо лошо. Не беше избирал да се роди насред плетеница от вина, обвинения и мъка. Греховете на родителите не бяха негови, но Ерика виждаше как му тежат.
— Щеше ли да е по-лесно, ако говорехте открито за това? — повтори въпроса Ерика.
— Ние не говорим. За каквото и да е. Ние… не сме такова семейство.
— Но ти би ли искал? — настоя тя.
Сам вдигна глава към нея. Заради черния грим й беше трудно да разгадае погледа му, но в очите му имаше някакво пламъче, което се бореше за кислород.
— Да — каза той накрая. — Да, бих искал.
После пак сви рамене. Този жест беше неговата броня. Неговата защита. Безразличието му беше като невидимо наметало, зад което можеше да се скрие.
— Познаваше ли Линеа? — попита Ерика, сменяйки темата.
Сам се сепна. Отхапа голяма хапка от кифлата и се загледа в скута си, докато дъвчеше.
— Защо питаш? — каза той. — Какво общо има това със Стела?
— Просто съм любопитна. Книгата ми ще разглежда и двата случая, а тъй като си съсед на семейство Берг, си помислих, че може би ще можеш да ми разкажеш малко повече за нея и как си я възприемал.
— Виждах я често — каза Сам, а очите му се насълзиха. — Все пак живеехме толкова близо. Но тя беше малко дете и не мога да кажа, че съм я познавал. Но я харесвах и мисля, че и тя ме харесваше. Махаше ми, когато минавах покрай тях с колелото.
— И нямаш какво друго да ми кажеш за нея?
— Не, какво друго?
Ерика сви рамене. После реши да зададе въпроса, на който безкрайно много искаше да получи отговор.
— Според теб кой е убил Стела? — каза тя и затаи дъх.
Какво всъщност мислеше Сам за евентуалната вина на майка си? Самата Ерика все още не можеше да реши какво смята по въпроса. Колкото повече четеше, с колкото повече хора говореше, колкото повече факти проверяваше, толкова повече се объркваше. Наистина не знаеше. Така че мнението на Сам беше от значение.
Той се забави с отговора. Лакираните му нокти барабаняха по масата. Накрая вдигна глава и щом впери поглед в Ерика, трептящата светлинка в зениците му изведнъж се разгоря.
С едва доловим глас той каза бавно:
— Нямам представа. Но майка ми не е убила никого.
Малко по-късно Сам потегли с колелото си, а Ерика остана загледана след него. Нещо в него искрено я трогна. Съчувствието към облеченото в черно момче, което не беше получило детството, което заслужаваше, я разкъсваше отвътре.
Питаше се как щеше да му се отрази всичко това. Какъв мъж ще да стане, като порасне. Надяваше се, че болката, която излъчваше Сам, няма да го поведе по грешен път. Че някой ще го спаси и ще запълни дупките, оставени от миналото му.
Надяваше се, че някой ще го обича.
— Как мислиш, че ще реагира? — попита Ана. — Ами ако се ядоса?
Стояха в трапезарията на „Стура Хотелет“ и чакаха Кристина да се появи.
Ерика й изшътка.
— Тихо, ще дойде всеки момент.
— Кристина не обича изненади. Представи си, че побеснее?