— Окей, да започваме! — каза Сиси ентусиазирано, след като всички се поздравиха.
Кристина се огледа нервно.
— Да танцувам пред останалите? Страшно ще се изложа!
— Не, не, всички ще танцуват — каза Сиси решително.
Ерика и Ана се спогледаха ужасени. Планът изобщо не беше такъв. Представяше си, че Кристина и Гунар ще вземат урок по танци, докато другите ги гледат развеселено и пият шампанско. Но знаеше, че няма смисъл да протестира, затова пристъпи напред, като изгледа продължително Ана. Само да посмееше да се измъкне, като се оправдае с бременността!
Два часа по-късно беше потна, изморена и щастлива. Сиси им показа основните стъпки със заразна енергия, но и напълно ги изтощи. Ерика не искаше да си представя колко ще я боли тялото утре. Най-хубавото обаче беше да види Кристина, която щастливо въртеше крака и бедра, така че ресните на роклята й се развяваха. Гунар като че ли също си изкара царски, макар че сега се потеше обилно в тъмния си костюм.
— Благодаря — каза Ерика и прегърна Сиси спонтанно.
Това беше едно от най-забавните й преживявания. Но сега беше време да продължат със следващата точка от програмата. Беше планирала деня по минути, а и бяха наели трапезарията на „Стура Хотелет“ само за два часа.
Ерика напълни чашите на всички.
— Време е младоженецът да си ходи — каза тя. — През остатъка от следобеда и вечерта господа не се допускат. Резервирахме апартамента на последния етаж, за да можем да се приготвим. Имаме един час, после е време за готвене…
Кристина целуна Гунар, който очевидно се бе разпалил от танците, защото я хвана през кръста и я наклони назад, при което всички изръкопляскаха. Настроението не би могло да бъде по-добро.
— Добра работа — прошепна Ана и я потупа по ръката. — Само че си адски скована, дори лелките въртят бедра по-добре от теб…
— О, я млъквай — каза Ерика и шляпна сестра си, която се засмя.
Когато се качиха в апартамента, наречен „Марко Поло“, Ерика осъзна, че откакто започна моминското парти, дори за секунда не бе мислила за работа. Колко хубаво беше, имаше нужда от това. Но как само я боляха краката.
— Държите ли фронта?
Погледнаха го объркано и Бил си припомни за хиляден път, че трябва да говори или на по-прост шведски, или на английски.
— Are you okay?
Те кимнаха, но лицата им бяха напрегнати. Разбираше ги. Сигурно имаха чувството, че никога няма да му се види краят. Всички хора в общинския дом, с които бе разговарял, казваха едно и също. Че са си мислели, че щом пристигнат в Швеция, всичко ще се оправи. Но хората тук ги гледаха с подозрение, тромавата бюрокрация ги спъваше, а мнозина мразеха всичко, което бежанците представляваха.
— Аднан, ще поемеш ли? — каза Бил и посочи руля с ръка.
Аднан зае позиция, а в погледа му проблесна гордост. Бил искрено се надяваше, че ще може да им покаже другата страна на любимата си Швеция. Шведите не бяха лоши. Бяха изплашени. Ето заради това обществото бе по-сурово. От страх. Не от злина.
— Ще поемеш ли шкотите, Калил?
Бил посочи и показа с жест какво иска от него.
Калил кимна и дръпна въжето, съвсем по правилата. Не твърде силно, но достатъчно платното да се опъне и да спре да плющи.
Лодката набра скорост и се наклони леко, но този път това не предизвика паника сред екипажа. До състезанието оставаше съвсем малко време, а имаше още много неща, на които Бил трябваше да ги научи. Но във всеки случай се радваше, че поискаха да продължат. Щеше да ги разбере, ако бяха решили да развеят бялото знаме и да се откажат от целия проект. Те обаче казаха, че искат да продължат заради Карим, и Бил видя новооткрита решителност в очите им, когато се появиха във ветроходния клуб сутринта. Сега се отнасяха към начинанието много по-сериозно и това си личеше по движението на лодката във водата и по начина, по който я управляваха.
Хората, които яздеха, обясняваха колко важна е комуникацията с коня, а за Бил същото важеше и за отношенията им с лодките. Те не бяха мъртви, неодушевени предмети. Понякога си мислеше, че ги разбира по-добре, отколкото разбираше хората.
— След малко ще обърнем — каза той и те го разбраха.
За пръв път действаха като екип. Всяко зло за добро, както казваше баща му, и в известна степен това бе вярно и сега. Но цената беше висока. Сутринта се обади в болницата, за да попита за Амина, но му казаха, че предоставят информация само на роднини. Засега им оставаше да се надяват, че липсата на новини е добра новина.