— Окей, обръщаме.
Вятърът изпъна платното и Бил трябваше да се овладее, за да не се развика от щастие. Това беше най-доброто им плаване до момента. Действаха като добре смазан механизъм.
— Браво, момчета — каза той подчертано и вдигна палец.
Калил грейна, а останалите изпънаха гърбове.
Напомняха му на големите му синове, с които беше плавал в открито море. Дали някога бе извеждал и Нилс с лодката? Не си спомняше да го е правил. Никога не му бе обръщал толкова внимание, колкото на Александер и Филип. И сега плащаше цената за това.
Нилс сякаш беше някой непознат. Бил не разбираше как такива възгледи и омраза са могли да се зародят в дома им, където свободомислието и толерантността винаги бяха водещи. Откъде му бяха хрумнали на Нилс всички тези идеи?
Вчера беше решил да поговори с него, когато се прибере. Наистина да поговори с него. Да разчопли старите рани, да свали картите, да помоли за прошка, да остави момчето да излее разочарованието и гнева си върху него. Но вратата на стаята му беше заключена, а Нилс отказа да отключи, когато Бил почука. Просто усили уредбата си и музиката загърмя из цялата къща. Накрая Гун сложи ръка на рамото му и го помоли да изчака. Да даде време на Нилс. Сигурно беше права. Всичко щеше да се нареди. Нилс беше млад и личността му все още се оформяше.
— Курс към дома — каза той и посочи към Фелбака.
Сам седеше наведен над чинията с йогурт, насочил цялото си внимание към телефона. Хелен я болеше сърцето, като го гледаше. Питаше се къде ли е бил сутринта.
— Напоследък прекарваш много време с Джеси — каза тя.
— Да. И?
Сам избута стола си назад и отиде до хладилника. Наля си голяма чаша мляко и отпи от нея. Изведнъж й се стори толкова малък. Като че бяха минали само няколко седмици, откакто щапукаше по шорти, хванал любимото си плюшено мече под ръка. Хелен се зачуди къде ли е то. Джеймс сигурно го беше изхвърлил. Не обичаше да трупат вещи, които вече не се ползват. В неговия свят сантименталната стойност не беше причина нещо да се запази.
— Имам предвид, че това може би не е много разумно — каза тя.
Сам поклати глава.
— Не трябва да говорим за нищо, свързано с това.
Зави й се свят, както винаги, когато се замислеше по този въпрос. Затвори очи и успя да накара светът да се успокои. Имаше опит. От трийсет години живееше в окото на бурята. Накрая това се превърна в навик.
— Просто не знам дали ми харесва, че се виждате толкова често — каза тя, звучейки умолително. — Не мисля, че и на баща ти би му се понравило.
Едно време този аргумент беше достатъчен.
— Джеймс — изсумтя Сам. — Той нали скоро пак заминава?
— Да, след седмица-две — каза тя и не можа да скрие облекчението си.
Очакваха ги месеци свобода. Отдих. Знаеше, че и Джеймс се чувства така, което беше абсурдното. Бяха затворници в затвор, изграден от самите тях. А Сам беше общият им камшик.
Той остави чашата.
— Джеси е единствената, която някога ме е разбирала. Никога няма да го проумееш, но е така.
Той прибра пакета мляко в хладилника, върху рафта, предназначен за масло и сирене.
Хелен искаше да му каже, че разбира. При това отлично. Но стената, която тайните бяха издигнали между тях, ставаше все по-висока. Сам се задушаваше, а дори не знаеше защо. Хелен можеше да го освободи, но не смееше. А и вече беше твърде късно. Наследството й, вината й го бяха уловили в клетката си, от която бе невъзможно да се излезе. Съдбите им се бяха преплели и не можеха да се отделят, колкото и да й се искаше.
Но мълчанието беше нетърпимо. Фасадата на Сам беше толкова сурова, толкова непробиваема. В него имаше толкова много емоции, които можеха да избухнат всеки момент.
Реши да пробва.
— Някога мислиш ли за…
Той я прекъсна. Погледът му беше студен, същият като този на Джеймс.
— Казах, че няма да говорим за това.
Хелен замълча.
Външната врата се отвори и в къщата се разнесоха тежките стъпки на Джеймс. Само за миг Сам изчезна в стаята си. Хелен премести стола му на място, остави чинията и чашата в миялната и отиде бързо до хладилника, за да сложи млякото на правилния рафт.
— Ами, продължаваме — каза Турбьорн сухо и коремът на Патрик се сви.
Обискът се превърна в пълна каша и той не знаеше дали това ще се отрази на резултатите. Но можеха единствено да запретнат ръкави и да довършат работата.
— Да, не открихме нищо интересно в къщата, така че продължаваме с обора — каза той.
— А после с бараката и самия парцел, ако вчера съм те разбрал правилно?