— Ето го пиенето — каза Вендела и остави бутилка и чаша на масата, след което погледна Джеси. — Пробвай и кажи дали ти харесва. Направих ти друго питие.
Джеси отпи. Коктейлът изгори гърлото й също колкото и предния, но този имаше вкус на фанта и й хареса повече. Тя вдигна палец.
— Почти не съм сложила алкохол, не се притеснявай, ако си мислиш, че може да се напиеш.
Джеси й се усмихна с благодарност и отпи нова глътка. Зачуди се какъв ли вкус имаха питиетата с много алкохол, след като дори това пареше толкова. Но беше мило от страна на Вендела. Джеси се почувства щастлива. Дали тези хора можеха да й бъдат приятели? Би било фантастично. А имаше и Сам. Прекрасният, чудесен, красив, прелестен Сам.
Вдигна чашата към тройката на дивана и отпи голяма глътка. В гърдите й се разля приятна топлина.
Мари изчисти грижливо лицето си. Дебелите слоеве филмов грим бяха просто ужасни за кожата и тя не би си и помислила да си легне, без да ги отстрани старателно, така че лицето й да може да диша. Наведе се напред и се огледа в огледалото. Имаше мънички, мънички бръчици в краищата на очите, както и няколко тънки бръчки около устата. Понякога се чувстваше като пътник във влак, който се носи с всичка сила към бездънна пропаст. Кариерата беше всичко, което имаше.
Изглежда, този филм щеше да го бъде. Ако се окажеше успешен, можеше да си осигури още няколко години слава. Поне в Швеция. Времето й в Холивуд изтичаше. Получаваше все по-лоши и дребни роли. Вече я взимаха да играе нечия майка, а не красавицата в главната роля, която привличаше публика. Беше изместена от млади изгряващи звезди с гладни погледи и тела, които с охота отдаваха на режисьори и продуценти.
Мари взе кутийката с крем за лице и започна да се маже. После продължи с малката тубичка крем за около очи. Накрая намаза и шията си. Много жени се грижеха само за лицата си, а вратовете им се набръчкваха и разкриваха възрастта им.
Погледна часовника. Дванайсет без пет. Замисли се дали да изчака Джеси. Не, тя все щеше да се прибере, а може и да беше останала да спи при приятелка. Мари обаче се нуждаеше от сън за красота преди поредния дълъг снимачен ден.
Погледна се в огледалото. Без грим. Още от дете външността беше нейната броня. Тя пречеше на хората да достигнат до същността й. Никой не я беше виждал истински, с изключение на Хелен. През по-голямата част от времето успяваше да отблъсква мислите за нея. Беше оставила миналото зад себе си. Никога не се озърташе през рамо и не гледаше назад. Каква полза от това? Бяха принудени да се разделят. А после… Хелен вече не искаше да я вижда.
С такова нетърпение очакваше деня, когато и двете ще бъдат на осемнайсет. Навърши пълнолетие преди Хелен и трябваше да минат още четири месеца, до октомври, когато двете най-накрая щяха да могат да говорят. Да планират бъдещето си. Липсата вече нямаше да изпълва всяка секунда от живота им.
Мари й се обади още на сутринта. Беше измислила какво да каже, ако вдигнат родителите й, но не се наложи. Гласът на Хелен я изпълни с такова щастие. Мари искаше да зачеркне изминалите години, да ги изтрие и да започне отначало. Заедно с Хелен.
Но тя звучеше като някоя непозната. Студено. Премерено. Обясни, че не иска да общува с нея. Че скоро ще се омъжи за Джеймс, а Мари принадлежала към минало, което не искала да си спомня. Мари седеше онемяла със слушалката в ръка. Липсата се смеси с разочарование. Не каза нищо. Не зададе въпроси. Просто затвори и реши, че никога повече няма да допусне някого до себе си. И се придържаше към обещанието си. Мислеше само за един човек. За себе си. И получаваше всичко, което пожелаеше.
Но сега, в притъмнялата къща край морето, тя се погледна в очите и се запита дали си е струвало. Чувстваше се празна. Богатството й нямаше стойност.
Единственият човек, който бе имал значение за нея, беше Хелен.
За пръв път Мари си позволи да се замисли как ли би изглеждал животът й, ако нещата се бяха стекли другояче. С изненада забеляза, че жената в огледалото плаче. По бузите й се стичаха трийсетгодишни сълзи.
Случаят „Стела“
Разговорът с нея насочи мислите му в съвсем нова посока. Интуицията му подсказваше, че е на правилен път. В същото време това означаваше, че ще бъде принуден да признае пред себе си, а и пред другите, че е допуснал грешка. Грешка, която е съсипала живота на много хора. Не можеше просто да се оправдае с това, че е бил убеден в правотата на действията си. Още тогава можеше да получи отговорите, които бе получил сега. Но се бе подвел по най-лесното и очевидно решение. Едва по-късно животът го научи, че нещата често не са толкова прости, колкото изглеждат. И че животът може да се промени за секунда. Смъртта на Кейт му донесе смирение, което му бе липсвало по времето, когато наистина му бе необходимо.