Джеси го чакаше на поляната. Сам се поколеба, когато я видя. Тя не се обърна към него. Изглеждаше така, сякаш не забелязва нищо около себе си. Носеше чифт твърде дълги панталони за бягане и суитшърт с вдигната качулка.
— Джеси — каза той нежно и се приближи до нея.
Тя продължаваше да стои неподвижно. Не вдигна глава. Сам я хвана за брадичката и обърна лицето й към своето. Срамът в очите й беше толкова голям, че му подейства като удар в корема.
Сам я прегърна и я притисна плътно до себе си. Джеси не отговори на прегръдката му. Не хлипаше. Не помръдваше.
— Те са измет — каза той тихо.
Искаше да я целуне по бузата, но тя се извърна. Сам ги мразеше заради всичко, което й бяха отнели.
Извади няколко салфетки и бутилката с ацетон.
— Искаш ли първо да хапнеш нещо?
— Не, просто ги махни. Искам да изтрия всичко.
Той свали внимателно качулката й, прибра косата зад ушите й и я погали по глава.
— Не мърдай, за да не ти влезе ацетон в очите.
Сам започна да търка буквите. Запази спокойствие заради Джеси, но вътре в него бушуваше буря. Преди си мислеше, че ги мрази заради всичко, което му бяха причинили през годините. Но тази омраза бе нищо в сравнение с това, което изпитваше сега, когато бяха наранили Джеси. Красивата, добра, крехка Джеси.
Мастилото се триеше, но кожата отдолу ставаше суха и зачервена. След като приключи с лицето, продължи към врата.
Джеси дръпна суитшърта надолу, за да го улесни.
— Можеш ли да го свалиш? Всъщност не е нужно.
Сам не знаеше какво трябва да каже или да направи.
Тя свали връхната дреха, а после и тениската. Нямаше сутиен и Сам видя думите по гърдите, корема и гърба й. Покриваха цялото й тяло.
Той вдигна поглед към лицето й. Очите й горяха.
Сам продължи да трие. Черното бавно изчезваше. Тя стоеше мирно, само от време на време залиташе, ако той натиснеше твърде силно. След известно време той приключи с горната част на тялото й и я погледна въпросително. Джеси не каза нищо, просто свали панталоните за бягане. Отдолу не носеше бельо, така че остана съвсем гола пред него. Сам клекна, не издържаше да гледа изпълнения й с омраза и все пак празен поглед. Думите танцуваха пред очите му, докато търкаше кожата й. Пет различни почерка. Имаше толкова въпроси, които не смееше да зададе. А и не беше сигурен, че тя ще може да отговори.
— Направили са още неща — каза Джеси тихо. — Нямам спомен, но го усещам.
Той спря да търка за миг. Част от него искаше да облегне глава на бедрото й и да заплаче. Но знаеше, че сега трябва да е силен и за двама им.
— Когато си тръгнах, те лежаха и спяха като прасета — каза тя. — Как може да направят нещо такова и да спят спокойно?
— Те не са като нас, Джеси. Винаги съм го знаел. Ние сме по-добри от тях.
Знаеше какво трябва да предприемат. Срещу тези, които бяха сторили това, и срещу тези, които го бяха оставили да се случи.
— Нали не си карала дотук?! — възкликна Патрик и погледна строго Ерика.
Тя завъртя очи.
— Не, не съм съвсем изперкала. Взех автобуса!
— Защо да не кара? — попита Мартин и погледна Ерика.
— Защото скъпата ми съпруга снощи се прибра пияна-заляна…
— Пияна-заляна — изсумтя Ерика. — Обадиха се от миналия век, искат си речниковия запас.
Тя се обърна към Мартин.
— Вчера беше моминското парти на майката на Патрик и… може би прекалихме малко.
Мелберг се засмя, но не каза нищо, след като Ерика му хвърли предупредителен и силно кървясал поглед.
— След като обсъдихме интересната информация, може ли да се съсредоточим върху нещо малко по-важно?
Патрик кимна. През нощта дълго лежа буден, чудейки се какво би могла да е имала предвид Ерика. Тя рядко грешеше, а когато направеше някакво откритие, то обикновено беше важно.
— Значи, казваш, че Лейф Хермансон е бил убит — каза той. — На какво се основава твърдението ти?
Ерика изглеждаше доста бледа и той посочи един свободен стол.
— Седни, преди да си припаднала. Един сандвич и малко кафе също ще ти се отразят добре.
Тя седна с благодарност до прозореца. Паула й подаде филия със сирене, а Аника се изправи и й наля чаша кафе.
— Дъщерята на Лейф, Виола, е художничка — каза Ерика. — Както знаете, потърсих я, за да я попитам дали той не е оставил някакви материали от случая „Стела“. Надявах се на записки или други полезни материали. По време на посещението ми тя не можа да си спомни за нищо такова, но после ми каза, че е открила нещо. Един календар на Лейф. От онези, в които могат да се водят записки. Още не съм успяла да го прегледам подробно, но вътре той е писал за времето и разни дребни случки от деня. Както и да е, Виола ми даде календара в петък, когато посетих изложбата й. Една от картините й толкова ме плени, че я купих. Беше портрет на Лейф, баща й.