Гун седна до него и стисна ръката му.
През нощта се бе борил с една мисъл, но тя се загнездваше все по-здраво в ума му. В действителност не искаше да я изказва на глас, но от четиридесет години споделяше всичко с Гун, а навиците бяха силно нещо.
— Мислиш ли, че е бил замесен? — прошепна той. — В пожара.
Мълчанието на Гун му подсказа, че мрачната мисъл не е хрумнала само на него.
Сана вдигаше саксия след саксия. Движенията й бяха резки и тя си наложи да диша, да се успокои. Въпреки че имаха здрави и бодливи стебла, розите бяха деликатни цветя, така че рискуваше да ги съсипе. Но беше толкова ядосана, че не знаеше къде да се дене.
Как бе могла да повярва, когато Вендела й каза, че ще спи при баща си след партито? Никлас и семейството му живееха по-близо до Басе, така че щеше да й е по-удобно да остане там. Звучеше логично и Сана не сметна за нужно да пита Никлас.
Сутринта обаче Вендела не си вдигна телефона, а когато Сана се обади на баща й, той каза, че Вендела не е спала у тях. Въобще не била споменавала, че ще идва. „Трябва ли да се тревожа?“, попита той. „Не, трябва да си бесен“, каза Сана и затвори.
Беше пратила поне десет съобщения на Вендела и ако тя не се появеше скоро, щеше да получи още десет.
Сана остави един розов храст и наоколо се разхвърча пръст. Ръкавицата й се закачи за един бодил и се смъкна надолу. Сана се одра, а върху ръката й остана дълга драскотина.
Изруга толкова силно, че няколко клиенти се обърнаха към нея. Тя им се усмихна и отново си припомни да диша. Беше излязла от равновесие. Случиха се толкова много неща. Смъртта на Неа. Завръщането на Мари. Нейната дъщеря Джеси, която беше в дома й. Знаеше, че нищо от станалото преди трийсет години не е по вина на момичето. Логичното й, разумно, зряло аз знаеше това. В същото време беше зловещо да гледа момичето, знаейки коя е майка му.
Тази нощ сънят не пожела да я навести. Вместо това тя лежа, вперила поглед в тавана, преследвана от образи, които не бе виждала от няколко десетилетия. Спомни си Стела, която говореше за Зеления чичко, горския й приятел. Докато течеше разследването, Сана каза на мама и татко за Зеления чичко, спомена го и пред един полицай, но никой не пожела да я изслуша. Сега осъзнаваше, че думите й са звучали като детски приказки. И сигурно бяха точно това. Стела сигурно си беше измислила всичко. Пък и защо да се ровят в миналото? Получиха отговорите си, всички знаеха кои са убийците на сестра й. Нищо добро нямаше да излезе, ако пак се задълбаеха в историята.
— Защо трябваше да идвам тук? Не можеше ли да се видим вкъщи?
Сана подскочи. Вендела стоеше до нея със скръстени ръце. Носеше големи слънчеви очила. По роклята й имаше някаква мръсотия. Изглежда, се беше изкъпала, но въпреки това Сана усещаше миризмата.
— Не ми казвай, че имаш махмурлук.
— Какво? Не съм пила нищо. Стоях до късно и просто съм изморена!
Вендела избягваше погледа й и Сана сви юмруци. Дъщеря й я лъжеше в очите.
— Лъжеш ме. И излъга, когато каза, че ще спиш при баща си.
— Не съм!
Сана усещаше погледите на клиентите, както и несигурните движения на Корнелия, която стоеше на касата. Но не можеше да се спре.
— Каза, че ще спиш при него, но той изобщо не знаеше за това!
— Имам собствен ключ, защо да му казвам? Стана късно и другите се притесняваха за мен. Не искаха да се разхождам навън по никое време, затова останах да спя на дивана.
Гласът й трепереше.
— Направих всичко, както трябва, а вие пак ми се ядосвате. Адски сте несправедливи!
Вендела се обърна и побягна. Клиентите цъкаха и си шушукаха. Сана си пое дълбоко дъх и се завърна към саксиите си. Знаеше кога е победена.
— Какво каза той? — попита Йоста, опитвайки се да не изостава от Патрик.
Отиваха към филмовото студио.
— Сигурно вече му е омръзнало от всичките ми молби за ексхумации през последните години — каза Патрик с крива усмивка. — Когато изложих формалностите по запитването, той просто въздъхна и го одобри. Съгласен беше, че случаят трябва да се проучи по-подробно.
— И за кога е предвидена ексхумацията?
— Разрешението е дадено, можем да отворим гроба веднага щом имаме готовност. Мисля, че успях да уредя всичко още за вторник.
— О! — възкликна Йоста впечатлено.
Нещата обикновено се случваха доста по-бавно, но Йоста усещаше неспокойствието на Патрик, желанието му да продължи нататък, да се доближи до целта, и предположи, че колегата му е превключил на още по-висока предавка. В такива моменти беше неудържим, Йоста знаеше това от опит, така че всъщност не се изненада, че Патрик е успял да накара административната машина да се задвижи толкова бързо.