— А какво ще правим с Мари? Как да подходим? Приятелски разговор? Атака?
— Не знам — каза Патрик. — Останал съм с впечатлението, че тя не е лесно манипулируема. Ще трябва да разчитаме на интуицията си.
Йоста натисна звънеца до портата, която водеше към студиото. След като обясни, че са от полицията, някой ги пусна да влязат. Отправиха се към близката сграда и влязоха през отворената врата. Йоста сметна, че студиото прилича на обикновен хангар, само че беше пълно с хора, прожектори и декори. Една жена с папка в ръка им направи знак да мълчат и Йоста предположи, че са влезли по средата на някой дубъл. Погледна с любопитство надясно, където очевидно се разиграваше сцената, но всичко се случваше зад кулисите, така че до тях достигаха единствено откъслечни думи.
Приближиха се внимателно и репликите започнаха да се чуват по-добре, но все още не се виждаше нищо. Сцената като че ли беше между две жени, които говореха високо и емоционално. Накрая се чу мъжки глас, който извика: „Край!“. Чак тогава Патрик и Йоста се осмелиха да надникнат зад ъгъла. Йоста остана смаян. От другата страна на шперплата беше пресъздадена истинска стая, сякаш излязла от седемдесетте години на миналия век. Беше като пътуване във времето. Всеки детайл в стаята караше спомени от едно изгубено минало да изплуват обратно в съзнанието му.
В стаята имаше две жени, които разговаряха с режисьора. Йоста разпозна Мари, по-възрастната от тях. Беше гримирана така, че да изглежда изтощена и болна. Сцената явно се развиваше в края на живота на Ингрид, когато ракът вече беше в напреднала фаза. Зачуди се коя тогава беше по-младата жена и заложи на някоя от дъщерите на Ингрид.
Мари ги забеляза и спря по средата на изречението. Патрик й махна да се приближи, а тя каза нещо на жената и режисьора, преди да се отправи към тях с бодра крачка.
— Извинете ме за външния ми вид — каза Мари и свали шала, който покриваше косата й.
Кожата й беше по-сива и имаше бръчки и гънки. В известен смисъл това донякъде я правеше по-красива.
— С какво мога да ви услужа днес? — попита тя лениво и посочи диваните, които се намираха малко по-встрани от снимачната площадка.
Щом се настаниха, Патрик погледна Мари.
— Разполагаме с нова информация, свързана с алибито ти.
— Моето алиби? — каза тя, а единствената реакция, която Йоста забеляза, беше леко присвиване на очите.
— Да — каза Патрик. — Получихме сведения, че историята ти не е вярна. Интересуваме се най-вече къде си се намирала в понеделник около осем сутринта.
— Аха — каза Мари и забави отговора си, като запали цигара. След няколко дръпвания попита: — И кой казва, че алибито ми не е вярно?
— Не сме длъжни да те информираме за това. Въпросът остава. Продължаваш ли да твърдиш, че в неделя срещу понеделник си пренощувала при Йорген Холмлунд и двамата сте напуснали хотелската му стая заедно към осем часа?
Мари мълчеше. Дръпна от цигарата още няколко пъти, после въздъхна.
— Не, признавам си — каза тя, вдигна ръце и се засмя. — Прибрах се с едно младо захарче и… реших, че това вероятно ще ви шокира, така че предпочетох невинната лъжа.
— Невинна лъжа? — повтори Йоста. — Осъзнаваш ли, че става дума за разследване на убийство?
— Да, естествено. Но знам също така, че съм невинна, а режисьорът ми Йорген щеше да полудее, ако се окажех замесена в нещо, което би могло да провали снимките. Ето защо го помолих да ми осигури алиби, когато чух за убийството на малкото момиче. Подозирах, че ще дотърчите и ще почнете да се ровите в личния ми живот.
Тя им се усмихна.
Йоста все повече се дразнеше. Лекомисленото й отношение беше не просто арогантно, ами безчувствено и нечовешко. Сега им се налагаше повторно да губят ценно време, за да проверяват алибито й. Време, което биха могли да използват за други неща.
— И този твърде млад мъж, с когото си прекарала нощта, има ли си име? — попита Патрик.
Мари поклати глава.
— Това е неприятното. Нямам представа как се казваше. Наричах го сладурче, за мен това беше достатъчно. Ако трябва да съм честна, интересувах се повече от тялото му, отколкото от името му.
Тя изтръска цигарата си в препълнения пепелник на масата.
— Окей — каза Патрик, някак си успявайки да запази търпение. — Не знаеш как се казва, но поне можеш да опишеш как изглежда. Или може би да ни кажеш нещо друго, което да ни помогне да го идентифицираме? Може би си запомнила името на някой негов приятел?
— За съжаление, нямам такава информация. Беше в хотела с група момчета на неговата възраст, но единствено той изглеждаше добре, така че нямах причина да говоря с останалите. В интерес на истината, не бях особено заинтересована и от разговора с него. Предложих му да дойде с мен у дома, което той направи с охота, и това беше. На следващия ден трябваше да отида на снимки, така че го изгоних. Няма какво повече да се каже.