Тълпата изрева и Елин надигна тежко глава. Последното, което видя, преди да припадне, бяха гърбовете на Пребен и Брита, които се отдалечаваха. Ела от Мьорхулт я заплю и в същия миг Елин изгуби съзнание.
Джеймс не вдигна, когато му се обадиха, но Йоста и Паула решиха да рискуват. Надяваха се, че все пак ще го открият в дома му.
— Ой, сладката бабка да не си продава имота? — каза Паула, когато подминаха малката червена къща.
— Сладка бабка? — попита Йоста и погледна към къщата, пред която бе сложена табела „Продава се“.
— Да, с Мартин я посетихме, когато говорихме със съседите. Беше над деветдесетгодишна, а я заварихме да гледа ММА.
Йоста се засмя.
— Защо не, може и аз да стана фен на ММА на стари години.
— Сигурно не е лесно да убиваш времето, когато живееш толкова уединено и вече не можеш да ходиш никъде. Каза, че през повечето време седи до прозореца в кухнята и наблюдава какво се случва отвън.
— Баща ми също го правеше — каза Йоста. — Чудя се защо. Може би това ти дава някакво усещане за контрол, когато животът започне да ти се струва твърде крехък.
— Може би — каза Паула. — Но мисля, че това е шведски феномен. Само ние оставяме възрастните да си седят сами вкъщи. В Чили това би било немислимо, там се грижат за пенсионерите до смъртта им.
— Значи, ако те разбирам правилно, майка ти и Мелберг ще живеят с теб и Йохана до края на живота си — пошегува се Йоста.
Паула го погледна изплашено.
— Сега като го казваш… шведският модел започва да ми се струва крайно привлекателен.
— Подозирах, че така ще кажеш.
Щом стигнаха до къщата на Хелен и Джеймс, Паула паркира до тяхната кола. Хелен отвори веднага след като почукаха. Изражението й не разкриваше какво смята за посещението им.
— Здравей, Хелен — каза Йоста. — Бихме искали да говорим с Джеймс. Той у дома ли е?
На Йоста му се стори, че клепачите й потръпнаха, но трепването изчезна толкова бързо, че може и да си беше въобразил.
— Упражнява се в стрелба в гората зад къщата.
— Можем ли да отидем, без да си рискуваме живота? — попита Паула.
— Да, просто извикайте и предупредете, че идвате, няма страшно.
Двамата действително чуха откъслечни изстрели и се отправиха по посока на звука.
— Дори не смея да преброя колко закона нарушава, като стреля така насред гората — каза Паула.
Йоста поклати глава.
— Май е най-добре в случая да си затворим очите. Но някой друг път ще трябва да му обясним колко е неуместно.
Изстрелите отекваха все по-силно. Йоста надигна глас:
— Джеймс! Ние сме Йоста и Паула от полицията в Танумсхеде. Не стреляй!
Стрелбата спря. За всеки случай Йоста се провикна още веднъж:
— Джеймс! Потвърди, че си разбрал!
— Чух ви! — отвърна Джеймс.
Ускориха крачка и скоро го видяха малко по-навътре сред дърветата. Стоеше със скръстени ръце и беше оставил оръжието си върху един пън. Йоста не можа да не отбележи, че Джеймс изглежда доста внушително. Освен това явно обичаше да се облича като герой от американски военен филм, което не правеше вида му по-малко плашещ.
— Знам, знам, не е разрешено да се упражнявам тук — каза Джеймс и вдигна ръце.
— Да, ще трябва да поговорим за това в бъдеще — каза Йоста и кимна. — Но сега сме дошли за друго.
— Нека само обезвредя пистолета — каза Джеймс и взе оръжието.
— Това колт ли е? — попита Паула.
Джеймс кимна гордо.
— Да, колт М1911. Официално оръжие на въоръжените сили на САЩ от 1911 до 1985. Използвали са го и в двете световни войни, както и в Корея и Виетнам. Това е първият ми пистолет, получих го от баща си, когато бях на седем. С него се научих да стрелям.
Йоста се въздържа да отбележи колко неподходящо е да се подари пистолет на седемгодишно дете. Не мислеше, че Джеймс би разбрал.
— Научил ли си сина си да стреля? — попита вместо това, докато Джеймс внимателно, почти нежно, прибираше пистолета в една раница.
— Да, той е много добър стрелец — каза Джеймс. — Иначе за нищо не го бива, но може да стреля. Всъщност днес цял ден се упражняваше, аз го заместих преди малко. От него би излязъл отличен снайперист в армията, но никога няма да може да покрие физическите изисквания.
Той изсумтя.
Йоста погледна предпазливо към Паула. Погледът й разкриваше какво мисли за начина, по който Джеймс говореше за сина си.
— Е, за какво става дума? — попита той и остави раницата с пистолета на земята.
— За Лейф Хермансон.
— Полицаят, който натопи съпругата ми за убийство? — каза Джеймс и сбърчи чело. — Защо искате да говорим за него?