— Кога ще се видите отново?
— Довечера. Синът й е при бившия за два дни, така че ще се възползваме…
— Разбира се, само гледай този път да поспиш малко — каза Патрик и прегърна Мартин през рамо, докато излизаха навън.
Мартин смотолеви нещо нечленоразделно в отговор.
Почти бяха стигнали външната врата, когато Аника ги повика. Те се обърнаха и я видяха да сочи телефонната слушалка.
— Обаждат се от болницата. Търсили са те, но не са се свързали.
Патрик погледна телефона си. Вярно, имаше три пропуснати повиквания от един и същи номер.
— Какво искат? — попита той, но Аника просто го подкани с жест да се приближи.
Патрик отиде до рецепцията и взе слушалката. Изслуша съобщението, отговори с няколко кратки фрази и затвори. После се обърна към Аника и Мартин, които чакаха напрегнато.
— Амина е починала преди няколко часа — каза той и усети, че му е трудно да говори. — Това означава, че вече не става дума просто за палеж. Говорим за убийство.
Той се обърна и тръгна към кабинета на Мелберг. Трябваше да обсъдят с Карим какво да правят с децата. Майка им беше мъртва. И някой трябваше да им го съобщи.
От горния етаж се чуваха глухите звуци от някакво телевизионно шоу. Калил погледна Аднан, който избърса сълзите си. Бяха помолили да останат заедно. Това не се оказа проблем, общината така и така искаше възможно най-много хора да живеят споделено, за да може временните жилища да стигнат за всички.
И ето ги тук. В малка стая в тъмно мазе във вила от петдесетте години. Въздухът беше застоял и вътре миришеше на влага и мухъл. Но бабата, на която принадлежеше къщата, беше мила. Предложи им храна и прекараха вечерта приятно, макар да не знаеха много общи думи на един и същи език. Яденето, което тя нарече телешка яхния, имаше леко странен вкус.
След вечеря телефонът започна да звъни. Калил и Аднан на свой ред позвъниха на други хора. Всички искаха да намерят утеха едни в други. Красивата, весела, темпераментна Амина беше мъртва.
Аднан отново избърса сълзите си.
— Можем ли да посетим Карим? Може би Бил ще може пак да ни закара.
Калил проследи празния поглед на Аднан надолу към лекьосания мокет. Допря палец до няколко от петната. Изглеждаха стари и засъхнали. Изглежда, никой не бе слизал тук от много време.
— Не можем да му отидем на свиждане толкова късно — каза той. — Може би утре.
Аднан сключи ръце и въздъхна.
— Значи утре.
— Мислиш ли, че са казали на децата?
Гласът на Калил отекна между студените каменни стени.
— Ще оставят Карим да го направи.
— Ако е в състояние.
Аднан отново разтърка лице.
— Как можа да стане така?
Калил не знаеше дали въпросът е насочен към него, или към Бог.
Швеция. Богата и свободна страна.
— Много хора проявиха добрина — каза той. — Има и такива като Бил. Гун. Също и Ролф. И Стюре. Не трябва да го забравяме.
Не можа да погледне Аднан в очите, докато го казваше. Потри силно едно от петната с крак.
— Толкова ни мразят — каза Аднан. — Не го разбирам. Идват през нощта и искат да ни подпалят, без да сме им направили нищо. Знам какво казват всички. „Те са изплашени.“ Но ако хвърлиш факла в нечия къща и искаш семейството вътре да изгори само защото идва от друга страна, значи не си изплашен. Това е нещо друго…
— Съжаляваш ли? — попита Калил.
Аднан мълча дълго. Калил знаеше, че си мисли за братовчеда, когото бе видял да разстрелват, за чичо си, чийто крак беше откъснат при експлозия. Нощем крещеше имената им.
Отговорът трябваше да е лесен, но вече не беше така. Не и след Амина.
Аднан преглътна.
— Не, не съжалявам. Нямахме избор. Но осъзнах нещо.
— Какво? — попита Калил.
— Че никога повече няма да имам дом.
Двамата седяха в тъмното мазе. Веселата музика, идваща от горния етаж, се засили още малко.
Бохуслен, 1672
Елин вървеше като насън, докато я водеха към съда. Все още не можеше да разбере как се бе задържала на повърхността по време на изпитанието. Залата беше препълнена и Елин предположи, че много хора не бяха могли да влязат.
Шерифът беше казал, че ще бъде изправена пред правосъдието, но какво означаваше това? Имаше ли нещо, което би могло да я спаси? Имаше ли някой, който би могъл да й помогне?
Сложиха я да седне най-отпред. Погледите на хората я накараха да се размърда нервно. Някои бяха любопитни, някои изплашени, някои злобни. Брита също беше там, но Елин не смееше да погледне към нея.
Съдията удари с чукчето си и тълпата се смълча. Елин погледна притеснено сериозните мъже пред себе си. Разпозна единствено Ларш Хиерне. Останалите бяха непознати, което ги правеше още по-страшни.