— Да? Предполагам, че още не сте имали време да започнете с него, така че за какво става дума?
Педерсен въздъхна.
— Ами, за изчезналия куршум, нали се сещаш… Онзи, който не е регистриран никъде и сякаш просто се беше изпарил?
— Да… — каза Патрик напрегнато.
Щеше да експлодира, ако Педерсен скоро не изплюеше камъчето.
— Е, намерихме го.
— Прекрасно! — възкликна Патрик. Най-накрая бяха извадили късмет. — Къде? На дъното на някое чекмедже?
— Мне… в ковчега…
Патрик зяпна. Да не би да беше чул грешно? Опита да открие някаква логика в думите на Педерсен, но не можа.
— В ковчега? Как може куршумът да попадне в ковчега?
Той се засмя, но Педерсен не се присъедини. Вместо това каза изморено:
— Разбирам, че звучи като шега, но както обикновено, става дума за човешкия фактор. Патоанатомът, извършил аутопсията, точно тогава се развеждал и съответно наблягал повечко на уискито. Впоследствие всичко се наредило, но в работата на предшественика ми се забелязват известни… липси през периода, когато личният му живот бил най-объркан.
— И искаш да кажеш…?
— Искам да кажа, че съдебният лекар така и не е извадил куршума от тялото. Останал вътре в главата, но с годините меките части са се разградили и накрая е изпаднал навън.
— Шегуваш се — каза Патрик.
— Повярвай ми, иска ми се да беше така — въздъхна Педерсен. — За жалост, даже няма на кого да се скарам. Мъжът е починал от инфаркт миналата година. Във връзка с третия си развод.
— Но сега куршумът е във вас?
— Не е тук. Веднага го пратих на Турбьорн в Удевала. Реших, че ще искаш да получиш анализа възможно най-бързо. Обади му се и питай дали ще е готов с предварителния доклад днес следобед. И наистина се извинявам от името на предшественика ми, светла му памет. Такива неща са просто недопустими.
— Е, важното е, че куршумът се намери — каза Патрик. — Сега ще можем да проверим дали е изстрелян от пистолета на Лейф и да определим дали става дума за самоубийство, или не.
Басе седна тежко на дивана, който все още не бе успял да изчисти напълно. Разтребваше от два дни, но къщата беше във все така плачевно състояние. Гърлото му се беше свило от притеснение. Когато родителите му се обадиха, Басе ги увери, че всичко е наред, но краката му се разтрепериха. Щяха да го накажат за цяла година. Поне. Може би изобщо нямаше да му позволят да излезе повече.
И за всичко бяха виновни Нилс и Вендела. Знаеше си, че не бива да ги слуша, но още от първи клас правеше каквото му кажат. Ето защо го оставяха да се мотае с тях. В противен случай спокойно биха могли да тормозят него, вместо Сам.
Не му помогнаха с почистването. Когато ги помоли, Нилс просто се засмя, а Вендела дори не отговори. А и не ставаше дума само за бъркотията. Бижутата на мама бяха изчезнали. Както и кутията пури на баща му. Някой беше взел дори големия каменен ангел с баня за птици, който мама купи за поляната.
Басе се наведе напред и облегна ръце на бедрата си. Топката в стомаха му нарастваше с всеки изминал ден. Родителите му скоро щяха да се приберат. Обмисляше да избяга от къщи. Но къде можеше да отиде? Никога нямаше да се справи сам.
Привидя му се тялото на Джеси и той изскимтя. Виждаше я пред себе си всеки път, когато затвореше очи. Сънуваше кошмари с нея. Постоянно си припомняше нови и нови детайли. Виждаше чернилката по кожата й, усещаше тялото й под своето. Чуваше собственото си запъхтяно дишане, докато проникваше в нея, или виковете си, когато тялото му експлодира.
Спомняше си насладата от забраненото, от тоталната й безпомощност. От властта, с която разполагаше над нея. Дори сега емоциите му бяха толкова противоречиви, че му се гадеше.
Знаеше, че всички са получили снимките, вече беше изгубил бройката на всички съобщения, които получи. Нилс и Вендела бяха доволни, планът им да унижат Джеси веднъж завинаги беше проработил.
Изглежда, никой не я беше виждал от купона насам. Тя съвсем се беше покрила. Сам също. Изглежда, никой друг не смяташе това за странно. Единствен Басе седеше в съсипаната си къща и все повече се тревожеше. Нещо му подсказваше, че нещата няма да приключат така. Беше твърде тихо. Като затишие пред буря.
Ерика потегли на заден ход, мислейки си какъв късмет бе извадила напоследък. Работеше здраво над книгата през времето, когато децата си играеха сами, и сега всъщност имаше чувството, че голяма част от пъзела започва да се нарежда.
Кристина бе отишла с децата в увеселителния парк в Стрьомстад и Ерика реши да рискува и да се обади на Сана. В действителност дори не смееше да се надява, че тя ще се съгласи да говори с нея. След известно колебание обаче Сана прие и я помоли да дойде в градинарския магазин. И ето че сега Ерика беше на път да се срещне с един от хората, които бяха познавали Стела най-добре.