Сана внезапно се засмя.
— Стела нямаше много приятели, но си имаше въображаем такъв. Странно, но напоследък той се появява в сънищата ми. Сънувам го вече няколко пъти.
— Той? — попита Ерика.
— Да, Стела го наричаше Зеления чичко, така че си го представям като някакво обрасло с мъх дърво, което е оживяло в детското й съзнание. Беше несравнима в това отношение. Можеше да създава цели светове в главата си. Понякога се чудя дали във въображаемата й вселена не е имало толкова хора, колкото има и в истинската…
— Най-голямата ми дъщеря е същата — каза Ерика с усмивка. — Въображаемата й приятелка Моли очевидно смята, че и тя трябва да си хапва сладки и лакомства, наравно с Мая.
— О, гениален план за получаване на двойни порции — усмихна се Сана и чертите й омекнаха. — Аз лично имам тийнейджърка вкъщи, истинско чудовище. Започвам да се чудя дали от тях изобщо ще излязат хора.
— Колко деца имаш? — попита Ерика.
— Една дъщеря — каза Сана с въздишка. — Но понякога е като двайсет…
— Да, изтръпвам, като си помисля за този период. Трудно ми е да си представя, че един ден децата може би ще ми викат „дърта вещица“, но ще му мисля, когато му дойде времето.
— О, повярвай ми, в момента ме нарича със значително по-лоши думи — засмя се Сана. — Явно съсипвам живота й, като я карам да работи тук. През уикенда имахме малък инцидент, който не можеше да остане без последствия, но в нейните очи честният труд очевидно е равнозначен на малтретиране на деца.
— Почувствах се благодарна, че най-големият ми проблем е лакомата въображаема приятелка на Мая.
— Ммм — каза Сана и изведнъж придоби сериозно изражение. Поколеба се, но после попита: — Ти как мислиш? Може ли да е съвпадение? Че малкото момиче, което живееше в стопанството ни, също е убито?
Ерика не знаеше какво да каже. Разумът й казваше едно. Интуицията друго. Ако формулираше отговора си правилно, можеше да разбере дали подозренията й за самоличността на „SS“ са верни.
— Мисля, че двата случая са свързани — каза тя накрая. — Само че не знам как. Не мисля, че можем просто да посочим с пръст Хелен и Мари. Не искам да отварям стари рани, знам, че когато съдът ги е намерил за виновни, сте се почувствали, сякаш това е някакъв завършек. Но има много въпросителни. И Лейф Хермансон, полицаят, отговарящ за разследването, е казал на дъщеря си малко преди да умре, че е започнал да се съмнява. Само че не знам защо.
Сана гледаше в краката си. В ума й като че ли се въртеше нещо. След малко вдигна глава и погледна Ерика.
— Знаеш ли, отдавна не се бях замисляла за това, но думите ти ме подсетиха. Лейф се свърза с мен. Видяхме се на кафе, не много преди да умре.
Ерика кимна. Парченцата си идваха по местата. Докато обсъждаха инициалите в участъка, мислеха за Сана като за Сана Лундгрен. Но за Лейф тя е била Сана Странд.
— За какво говорихте? — попита Ерика.
Сана изглеждаше объркана.
— Точно това беше странното. Питаше ме за Зеления чичко. Бях го споменала след смъртта на Стела. И видиш ли, години по-късно един полицай дойде да ме разпитва за него.
Ерика я зяпна. Защо Лейф бе искал да говорят за въображаемия приятел на Стела?
— Здрасти, здрасти! — викна Паула, щом отвори предпазливо вратата.
Бяха чукали многократно, но изглежда, че никой не чуваше. Паула бе забелязала със задоволство как Мартин погледна към табелата „Продава се“, когато пристигнаха.
— Ехо? Влизайте — чу се неравен глас от вътрешността на къщата.
Те избърсаха старателно обувките си, преди да влязат. Дагмар седеше на обичайното си място до прозореца. Пред нея имаше кръстословица и тя се взираше в думите.
— Добре дошли отново! — каза тя. — Радвам се да ви видя!
— Ще продаваш къщата? — попита Паула. — Видях табелата отвън.
— Да, така ще е най-добре. На тази упорита старица й отне известно време да го осъзнае. Но дъщеря ми е права. Къщата е твърде отдалечена, а аз вече не съм на двайсет. Късметлийка съм, че имам дъщеря, която иска да живея при нея, повечето деца като че нямат търпение да пратят възрастните си родители в някой дом.