Ерика се обърна на една страна и се зачуди дали тогава слънцето е греело също толкова приятно, колкото днес. Когато станеше време да измине няколкото метра до кабинета си, щеше да провери. Но това можеше да почака още малко. Тя затвори очи и задряма, заслушана в гласовете на Патрик и децата, които долитаха от кухнята на долния етаж.
Хелен се наведе напред, подпря потни длани на коленете си и остави погледа си да блуждае. Днес постави личен рекорд, въпреки че излезе да тича по-късно от обикновено.
Морето се простираше синьо и ясно пред очите й, но вътре в нея бушуваше буря. Хелен изпъна гръб и обви ръце около тялото си. Не можеше да спре да трепери. „Някой минава над гроба ми“, казваше майка й в такива случаи. Може би наистина имаше нещо такова. Не над нейния гроб. Но все пак над гроб.
Времето бе забулило случилото се, спомените й бяха така бегли. Помнеше гласовете, които искаха да знаят какво точно е станало. Отново и отново повтаряха едно и също, докато тя изгуби представа коя истина е тяхната и коя нейната.
Тогава й се струваше невъзможно да се върне, да заживее тук. Но с годините шепотът и виковете ставаха все по-тихи, превърнаха се в слаб шум и накрая замлъкнаха напълно. Почувства се така, сякаш отново води нормално съществуване.
Но сега приказките щяха да започнат наново. Всичко щеше да изплува на повърхността. И както често става в живота, нещата се случваха наведнъж. Не беше спала няколко седмици, след като получи писмото от Ерика Фалк, в което се казваше, че тя пише книга и би искала да се срещне с Хелен. Беше принудена да поднови рецептата за хапчетата, без които се бе справяла дълги години. В противен случай не би могла да понесе следващата новина: Мари се бе върнала.
Оттогава бяха минали трийсет години. Двамата с Джеймс живееха живота си спокойно и без излишен шум, а и тя знаеше, че Джеймс така иска. Накрая ще спрат да говорят, беше й казал. И имаше право. Мрачните им моменти бързо отминаха. Тя просто се грижеше ежедневието да тече както трябва и успяваше да държи спомените скрити. Или поне доскоро. Сега обаче образите проблясваха пред очите й. Виждаше ясно лицето на Мари. Както и щастливата усмивка на Стела.
Хелен се обърна обратно към морето и опита да се съсредоточи върху редките вълни. Но картините не искаха да напуснат съзнанието й. Мари отново беше тук и носеше гибелта със себе си.
— Извинете, къде мога да намеря тоалетна?
Стюре от енорията гледаше окуражително към Карим и останалите от бежанския център в Танумсхеде, дошли на урок по шведски.
Всички повториха фразата толкова добре, колкото можеха.
— Извинете, къде мога да намеря тоалетна?
— Колко струва това тук? — продължи Стюре.
Хорът повтори:
— Колко струва това тук?
Карим се бореше да свърже думите с текста пред себе си. Всичко беше толкова различно. Буквите, които трябваше да разтълкуват, звуците, които трябваше да произнесат.
Огледа се наоколо и видя смела групичка от шест души. Останалите или бяха излезли на слънце, или играеха футбол, или лежаха в бунгалата. Една част опитваха да проспиват дните и спомените, докато други си пишеха с тези приятели и роднини, с които все още можеха да се свържат, или пък сърфираха из новинарските сайтове. Не че имаше кой знае колко информация. Правителството разпространяваше само пропаганда, а на международните информационни агенции им беше трудно да пратят свои кореспонденти на място. В предишния си живот самият Карим беше журналист, така че разбираше колко е трудно да получиш вярна и актуална информация от страна като Сирия, където се води война и която е разкъсана отвън и отвътре.
— Благодаря, че ни поканихте на гости.
Карим изсумтя. Тази фраза никога нямаше да му потрябва. Ако имаше нещо, което бе научил бързо, това беше, че шведите са резервирани. Бежанците нямаха никакъв контакт с местните, с изключение на Стюре и хората, които работеха в центъра.
Сякаш се бяха озовали в малка страна в страната, изолирани от околния свят. Единствената им компания бяха другите бежанци. И спомените от Сирия. Добрите също, но най-вече лошите. Тези, които мнозина изживяваха отново и отново. Карим от своя страна се опитваше да потисне всичко. Войната, която се бе превърнала в ежедневие. Дългото пътуване към обетованата северна страна.
Справяше се. Обичаше Амина и техните съкровища Хасан и Самия. Това беше важното. Бе успял да ги отведе на безопасно място, да им осигури възможността да имат бъдеще. Спомените за телата, плаващи в морето, нахлуваха в сънищата му, но изчезваха, когато отвореше очи. Той и семейството му бяха тук. В Швеция. Нищо друго нямаше значение.