— Аха… Значи…
Мелберг не знаеше какво да каже. В главата си вече беше провел разговор с началника й.
— Е, да чуем — каза накрая. — Кой се крие зад булото на анонимността?
— Ако искаш, мога да ти пусна разговора директно по телефона, а после да ти пратя файла по пощата?
— Да, звучи добре.
— Окей, пускам записа.
В слушалката се чу друг глас. Мелберг вече беше чувал думите, но този път анонимният глас не звучеше мрачно и завалено, ами тънко и ясно. Мелберг сбърчи чело, опитвайки се да чуе дали в гласа има нещо отличително. Не можеше да каже, че го разпознава, но не се бе и надявал на такъв късмет.
— Прати ми го на този адрес — каза той, когато краткият запис приключи.
Мелберг изрецитира имейл адреса си и минута по-късно компютърът му сигнализира, че е получил писмо. Пусна файла няколко пъти поред и в главата му започна да се оформя мисъл. За секунда се зачуди дали първо да не информира Патрик, но той беше излязъл с Йоста за обяд и нямаше смисъл да ги безпокои. Пък и идеята беше гениална, така че Патрик едва ли би възразил. Освен това имаха брифинг в конферентната зала в два часа, така че можеше да му каже тогава. Вече очакваше с нетърпение хвалебствията, които щеше да получи за инициативата си. Ето това отличаваше добрия от брилянтния полицай. Мисленето извън рамката. Необичайните гледни точки. Пробването на нови методи и използването на модерни технологии. С доволна усмивка Мелберг набра един номер, който имаше запазен в телефонния си указател. Това щеше да ускори нещата.
— Ставаш все по-добра — каза Сам и коригира леко стойката на Джеси. — Но все още дърпаш спусъка прекалено силно и рязко, трябва да го галиш.
Джеси кимна. Беше съсредоточена в мишената на дървото. Този път натисна спусъка наистина нежно и куршумът попадна почти в средата.
— Страшна си — каза Сам.
И го мислеше. Джеси имаше талант, вродена способност да се прицелва. Но стрелбата по статична мишена не беше достатъчна.
— Трябва да се упражняваш и по движещи се мишени — каза той, а тя кимна.
— Да, разбирам. Как става? Ти как си тренирал?
— С животни — каза той и сви рамене. — Татко ме караше да стрелям по катерици, мишки, птици. Каквото дойде.
— Добре. Значи животни.
Щом видя стоманения й поглед, на Сам му се прииска да я прегърне и да я притисне плътно до себе си. Всичко нежно в нея беше изчезнало. Знаеше, че от уикенда насам тя не се храни добре. Само за няколко дни лицето й бе изгубило малко от закръглеността си. Но това нямаше значение. Той обичаше всичките й разновидности. Бе обичал наивността й, но пък новата й нагласа към света се връзваше по-добре с неговата собствена.
Двамата имаха същата корава сърцевина и това щеше да им даде сила. Сам вече беше прекрачил границата. Пътят за отстъпление беше блокиран, нямаше връщане назад. Всичко си имаше точка на пречупване. Хората също. Той пръв премина своята, а сега Джеси го последва. Намираше се в същата гранична територия като него.
Хубаво беше да не е сам.
Знаеше, че трябва да й разкаже всичко. Да постеле най-мрачните си тайни в краката й. Това бе единственото, от което все още се боеше. Не мислеше, че Джеси ще го осъди, но не беше сигурен. Част от него все още искаше просто да забрави, но друга част знаеше, че трябва да помни, защото споменът щеше да го насочва напред. Вече не можеше да стои неподвижно. Не можеше да спре. Не можеше да продължава да бъде жертва.
Свали раницата си и извади тефтера. Най-накрая беше време да й разкаже най-съкровените си тайни. Тя беше готова.
— Има нещо, което трябва да ти покажа — каза той. — Нещо, което трябва да направя.
Бохуслен, 1672
Изредиха се куп свидетели. Офицерът разказа как Елин го изпратила с проклятия и как конят му го хвърлил от гърба си. Съседи от Фелбака и хора от Танумсхеде свидетелстваха как е използвала дяволски магии, за да цери и лекува. После дойде ред на Брита. Красива и бледа, тя прекоси залата и седна най-отпред. Изглеждаше тъжна, но Елин знаеше, че се наслаждава на делото си. След всички тези години най-накрая получаваше това, което искаше.
Брита сведе поглед и тъмните й мигли паднаха като ветрила над очите й. Закръгленият й корем си личеше леко изпод полата, но бременността все още не се бе отразила на лицето й, което си оставаше малко и фино изваяно.
— Брита може ли да ни разкаже за себе си? — каза Хиерне и й се усмихна.
Елин забеляза, че той е все така очарован от нея.
Това обаче нямаше как да й помогне, знаеше го. Всъщност беше без значение какво ще каже Брита, тя просто никога не би се лишила от този миг.