— Нека първо го свържем с куршума. После ще мислим и за мотив.
— Можем да тръгнем още сега — каза Йоста и погледна Паула.
Тя въздъхна, но кимна.
— Погрижете се всичко да е по правилника — каза Патрик. — Хартиени пликове, подробни обозначения, документация, не искаме някой да подложи под съмнение доказателствата по време на процеса.
— Обещавам — каза Йоста.
— И аз мога да дойда — предложи Мартин. — Така и така не пожънах успех с контактите ми в ксенофобските редици. Никой не знае нищо за пожара, или поне така казват.
— Добре — каза Патрик. — Това е най-добрата следа, с която разполагаме в момента. Също така мисля, че трябва да обърнем внимание на въображаемия приятел на Стела, за когото е разпитвал Лейф. Йоста, спомняш ли си нещо от старото разследване, което би могло да насочи вниманието на Лейф в тази посока?
На челото на Йоста се появиха дълбоки бръчки. В първия момент като че ли се канеше да поклати глава, но после очите му просветнаха и той погледна нагоре.
— Мари. Нали говорихме за това, тя твърди, че в деня, когато Стела е умряла, някой е вървял след тях в гората. Знам, че това са доста пресилени заключения, но може би нещата са свързани? Възможно ли е въображаемият приятел на Стела да е бил истински човек?
— Може да е бил Джеймс? — предположи Паула.
Всички погледи се насочиха към нея. Тя сви рамене.
— Помислете. Джеймс е военен. Когато чуя „Зеления чичко“, автоматично си представям зелени дрехи. Като на военните. Възможно ли е Джеймс и Стела да са се виждали? И дали може той е да бил човекът, когото Мари казва, че е чула в гората?
— Това са само предположения… — каза Патрик проточено.
Звучеше малко налудничаво. Но не беше съвсем немислимо.
Отново погледна телефона си и видя, че има още двайсет повиквания.
— Докато другите събират доказателства, с теб ще трябва да си поговорим, Бертил — въздъхна той.
Ана се изнервяше все повече. Имаше твърде много неизвестни, твърде много неща, които можеха да се объркат. А и забелязваше, че Ерика подозира нещо. Сестра й я наблюдаваше изпитателно, но засега не бе казала нищо.
В кухнята Дан приготвяше късен обяд и си подсвиркваше. С напредването на бременността й му се налагаше да поема все по-голяма част от домакинските задължения, но Ана знаеше, че го прави с охота. Не много отдавна бяха близо до това да загубят всичко, но сега си бяха възвърнали обичайното ежедневие, семейството и връзката си. Белезите все още ги имаше, както в нейното, така и в неговото сърце, но се бяха научили да живеят с тях. А Ана беше приела и външните промени. Косата й отново бе пораснала, а белезите избледняваха, макар че никога нямаше да изчезнат напълно. Ако пожелаеше, можеше да ги прикрие с грим, но никога не го правеше. Те бяха част от нея.
Веднъж Дан я попита как е успяла да задържи озлоблението и горчивината настрана. Животът й се бе развил толкова различно от този на Ерика. Понякога изглеждаше, сякаш всички беди сполетяват нея, докато Ерика живее в хармония. Но Ана знаеше, че не е толкова просто. Би било лесно да попадне в този капан, да започне да се самосъжалява и да завижда на сестра си. Но това би означавало да отрече всяка лична отговорност за посоката, в която бе поел животът й. Тя сама избра Лукас, бащата на децата й. Никой друг. Тя игнорира предупрежденията на Ерика. Никой друг. И двете бяха в колата, когато стана катастрофата, която беляза тялото й и отне нероденото й дете. Ана просто нямаше късмет. А това, което впоследствие едва не уби любовта между нея и Дан, стана изцяло по нейна вина, и на нея й беше нужно много време, за да се справи с гузната си съвест. Но не, никога не бе чувствала горчивина или завист. Ерика я наглеждаше и се грижеше за нея още откакто бяха малки и със сигурност това често й бе тежало. Наложи се Ерика да плаща, за да може Ана да има детство, и тя вечно щеше да й е благодарна.
Сега обаче бе нарушила обещанието към сестра си. Обещанието никога повече да няма тайни от нея. Чу се дрънчене на порцелан. Дан подреждаше масата за обяд и вече не просто си свиркаше, а пееше с радиото. Ана му завиждаше за нехайството и безгрижното отношение към всичко. Тя самата се тревожеше и се чудеше дали решението й наистина е правилно. Страхуваше се как ще се възприеме, и усещаше, че вече върви по тънък лед, понеже бе принудена да лъже. Но беше твърде късно. Стана с усилие от дивана, но щом влезе в кухнята и видя усмивката на Дан, почувства, че се сгрява отвътре и тревогата й стихва поне за момент. Въпреки всичко, което бе преживяла, Ана се имаше за късметлийка. А когато децата се стекоха към кухнята от различни краища на къщата, се почувства и като милионер.