— За момента не можем да ви кажем.
Хелен усети как пулсът й бавно се нормализира.
— Сами решете какво предпочитате — продължи Паула. — Може да отидете при някой роднина или приятел, докато чакате. Обискът може да се проточи.
— Аз смятам да изчакам тук — каза Джеймс.
Хелен не смееше да го погледне. Сърцето й биеше толкова силно, че щеше да изскочи. Тя побутна Сам, който стоеше неподвижно в антрето.
— Хайде, да излезем навън.
Хелен отвори вратата и вдиша дълбоко. Въпреки жегата въздухът я освежи. Хвана Сам за ръката, но той се дръпна.
Стояха на двора, огрени от слънцето. Хелен погледна сина си, вгледа се в него истински, както не бе правила от много дълго време. Лицето му изглеждаше толкова бяло на фона на черната коса и черния грим около очите. Годините бяха минали толкова бързо. Къде изчезна пълничкото, светлокосо дете с бълбукащия смях? Всъщност знаеше. Бе оставила Джеймс да заличи всяка следа от него. От мъжа, в който Сам можеше да се превърне. Накара го да се чувства негоден.
Истината беше, че стояха на двора, защото нямаха къде да отидат. Нямаха приятели. Нито роднини. Само мама, която не искаше и да чува за проблеми.
Хелен и Сам живееха в собствения си мехур.
Отвътре се чуваше ядосаният глас на Джеймс. Знаеше, че има защо да се притеснява. Една от тайните, върху които бяха изградили живота си, щеше да бъде разкрита. Понечи да погали Сам по бузата, но той се извърна и тя свали бавно ръката си. За секунда видя Стела да се обръща към нея в гората. Червеникавата й коса сякаш гореше около бялата й кожа. После изчезна.
Хелен извади телефона си. Сещаше се само за едно място, където можеше да отиде.
— Джеси, аз излизам!
Мари изчака няколко секунди, но не получи отговор. Джеси беше в някаква фаза и в редките моменти, когато си беше у дома, се затваряше в стаята си. Когато Мари се събудеше сутрин, дъщеря й обикновено вече беше излязла. Не знаеше къде ходи, но поне беше започнала да поотслабва малко. Онзи Сам изглежда все пак й действаше положително.
Мари тръгна към вратата. Снимките вървяха все по-добре. Почти беше забравила какво е чувството да участва в наистина хубав филм, а не някаква боза, която хората ще изконсумират като бърза закуска от малкия екран и ще забравят в мига, в който тръгнеха надписите.
Знаеше, че прави добра роля, дори блестяща. Виждаше го в погледите на снимачния екип след края на всяка сцена. Донякъде това се дължеше на факта, че чувстваше героинята си близка. Ингрид беше силна и сложна жена. Можеше да бъде едновременно добронамерена и безмилостно целеустремена. Мари се разпознаваше в нея. Отличаваше ги това, че в живота на Ингрид имаше любов. Беше обичала и я бяха обичали. Когато умря, за нея скърбяха не само непознатите, които я бяха гледали на кино, ами и близките й, които показаха колко много бе означавала за тях.
Мари нямаше близки. Не и в този смисъл. Единствено Хелен. Може би всичко щеше да бъде различно, ако тя не й беше затворила телефона. Може би сега в живота й щеше да има хора, които биха я оплаквали по същия начин, по който бе оплаквана Ингрид.
Но нямаше смисъл да съжалява за миналото. Някои неща не можеха да се променят. Мари затвори бавно вратата и се отправи към студиото за втората снимачна сесия за деня. Джеси щеше да се оправи. На нейната възраст Мари също трябваше да се справя сама.
Случаят „Стела“
Духаше вятър и Хелен потрепери леко, докато се изкачваше по стълбите на общината. Вече не можеше да го отрича. Беше изплашена. По начина, по който се страхува човек, който знае, че е сгрешил. Етикетът на обикновената рокля от H&M дразнеше кожата й, но тя го остави така. Предпочиташе да има какво да я разсейва.
Дори не знаеше кога точно се взе решението. Или кога тя се съгласи. Изведнъж просто стана факт. Вечер родителите й се караха по въпроса. Хелен не разбираше какво казват, чуваше само превъзбудените им гласове, но това беше достатъчно, за да разбере за какво спорят. За сватбата й с Джеймс.
Татко я увери, че е за нейно добро. Каза, че винаги е знаел какво е добро за нея. Тя просто кимна. Прав беше. Те се грижеха за нея. Предпазваха я. Въпреки че не го заслужаваше. Знаеше, че трябва да им е благодарна. Че е извадила късмет. Че всъщност не заслужава загрижеността им.
Може би ако ги послушаше, светът й щеше да се разшири. През годините, последвали ужасната случка, Хелен живееше в тясна клетка. Но не бе поставила под въпрос дори това. Просто така стояха нещата. Прибираше се веднага след училище. Къщата беше нейният свят, а единствените хора в него бяха мама и татко. И Джеймс.