Той често пътуваше в чужбина. Воюваше в чужди страни. Или стреляше по негри, както казваше татко.
Когато си беше в Швеция, Джеймс прекарваше у тях не по-малко време, отколкото в собствения си дом. Когато им идваше на гости, атмосферата ставаше много особена. Джеймс и татко сякаш имаха собствен свят, до който никой друг нямаше достъп. „Като братя сме“, казваше Коге, преди да се случи всичко. Преди да бъдат принудени да се преместят.
Мари й се обади по-миналата седмица. Гласът й звучеше по-зряло, но Хелен веднага я разпозна. Сякаш отново се превърна в момичето, което беше тогава. Тринайсетгодишната, чийто живот се въртеше около Мари. Но какво можеше да й каже? Нямаше какво да се направи. Щеше да се омъжи за Джеймс, нямаше друг вариант след всичко случило се. След всичко, което Джеймс направи за нея.
Вярно, той беше на годините на баща й, но беше красив в униформата си, а мама се радваше, че поне веднъж ще има повод да се издокара, макар че предната вечер я чу да се кара с татко.
Но както винаги, баща й бе този, който взе решението.
Бяха се разбрали, че няма да има църковна церемония. Само бърз граждански брак и вечеря в ресторанта. После с Джеймс щяха да пренощуват при родителите й, преди той да я отведе в своята, вече всъщност тяхната къща във Фелбака. Къщата, от която семейството й едно време се изнесе. Никой не попита Хелен дали е съгласна, но как би могла да възрази? Примката около врата й денонощно я стягаше и й напомняше за хилядите причини да си затвори очите и да прави каквото й казват. И все пак част от нея копнееше да се измъкне. Копнееше за свобода.
Погледна към Джеймс, докато вървяха към съдията, който щеше да ги венчае. Може би той бе готов да й даде свобода? Поне мъничко? Хелен вече беше на осемнайсет. Възрастен човек, а не дете.
Потърси ръката му. Нали така правеха хората? Държаха се за ръце, когато се женеха? Но той беше сключил здраво длани и се престори, че не забелязва. Етикетът дращеше врата й, докато слушаше съдията. Той ги питаше неща, на които тя все още не знаеше как да отговори, но съумя да каже „да“, където трябваше. Когато бракосъчетанието вече беше факт, Хелен погледна майка си в очите. Хариет се обърна, стиснала юмрук пред устата си. Но не направи нищо, за да спре сватбата.
Вечерята беше също толкова кратка, колкото и церемонията. Коге и Джеймс пиеха уиски, а Хариет отпиваше от виното си. Пред Хелен също имаше вино, първата чаша в живота й. За един миг се превърна от дете в жена. Знаеше, че мама е подготвила гостната и е оправила разтегаемото легло, което ставаше на спалня. Беше сложила синьо одеяло и син чаршаф. По време на цялата вечеря виждаше пред очите си синия чаршаф и леглото, което щеше да дели с Джеймс. Храната сигурно беше вкусна, но тя не хапна нищо, просто ръчкаше порцията с вилицата си.
Когато се прибраха, родителите й им пожелаха лека нощ. Коге сякаш внезапно се притесни. Дъхът му вонеше от всичкото уиски, което бе изпил по време на вечерята. От Джеймс също се носеше остра миризма на дим и алкохол и той залитна, когато влязоха в гостната. Хелен се съблече, докато той беше в тоалетната и пикаеше шумно. Сложи си широка тениска и се сви под одеялото, в самия край на леглото. Джеймс изгаси светлините, а тя зачака напрегнато. Зачака докосването, което щеше да промени всичко завинаги. Но нищо не се случи. След няколко секунди чу пиянското хъркане на Джеймс. Когато най-накрая заспа, на Хелен й се присъни момичето с червеникаворусата коса.
— Нали ви казах, че няма да намерите нерегистрирани оръжия — каза Джеймс и се облегна на стола в малката стая за разпит.
Патрик преодоля желанието си да изтрие самодоволното изражение от лицето му. Знаеше, че трябва да се държи неутрално.
— Имам разрешително за колт М1911, смит енд уесън и една ловджийска пушка модел зауер 100 класик — изреди Джеймс, гледайки спокойно Патрик в очите.
— Как тогава на мястото, където упражняваш стрелбата си, има куршуми и гилзи от други оръжия? — попита Патрик.
Джеймс сви рамене.
— Аз откъде да знам? Не е тайна, че ходя там да стрелям, сигурно още много хора са използвали мишените, които съм окачил.
— Без да забележиш? — попита Патрик, като не успя да скрие скептицизма си.
Джеймс просто се усмихна.
— Често съм в командировка, тогава няма как да следя какво се случва тук. Със сигурност никой не смее да ползва стрелбището, докато съм си у дома, но повечето местни знаят кога заминавам и колко ще отсъствам. Вероятно разни хлапета идват тук и стрелят за забавление.